Ереси, разколи

Ереси, разколи и други увлечения – погрешни мнения и църковни спорове – в древната Църква

Юдействащи еретици: назаряни, евионити и евионити-гностици или гностико-елкезиати.

Неправилни схващания на църковното учение, заблуждения и отклонения от християнските истини съществували в Църквата от най-древни времена. Тъй като първоначално християнството се разпространявало сред иудеите, то на иудейска почва възникнали и първите отклонения от църковното учение, известни като иудео-християнски заблуждения: назорейство, евионитство и елкезаитство.

Хегезип свидетелства, че до смъртта на св. ап. Иаков (65-66 г.) Църквата се наричала “чиста девица”, т. е. той отнася първите лъжеучения към последната третина на І в. Това се потвърждава и от посланията на св. ап. Павел, в някои от които се забелязват следи от заблуждения на отделни лица, които апостолът изобличава. В началото на ІІ в. св. Иустин Философ и Мъченик различава сред иудео-християните две основни направления: такива, които поради слабост на духа продължавали да спазват постановленията на Моисеевия закон, без да вменяват това в дълг на повярвалите сред езичниците и такива, които не се ограничавали с това, че сами спазват ветхозаветния закон, но всячески принуждавали към неговото спазване и повярвалите езичници. Пръв нарича еретици иудействащите християни св. Ириней Лионски през втората половина на ІІ в. (Против ересите, І:26; ІІІ:21). Ориген също различавал сред иудео-християните две направления: едни, които признавали раждането на Христос от Дева и други, за които Той е роден подобно на всички хора (Contra Celsum, V:61). Повече сведения за иудействащите християни дава Епифаний (Панарион, ХХІХ:7; ХL:1). Той различава три степени на заблуждения сред иудео-християните: умерено – назорейско, рязко отклоняващо се от християнството; евионитско и гностико-елкезаитско – синкретично смесване на иудейски и езически елементи. Произхода на тези заблуждения той отнася към времето на иудео-християните в източно-йорданската страна, в Пела, около Килисирия. Ереста на елкезаитите, според него се е появила дори по-рано – във времето на имп. Траян (98-117). Тези ереси съществували чак до V в.

Названието “евионити” има еврейски произход (евион – беден). Иудействащите християни били наречени така или защото повечето от тях принадлежали към низшите слоеве от населението, или поради факта, че проявявали умствена нищета в разбиранията си както на ветхозаветния, така и на новозаветния закон. Евионитите отричали Божието триединство и божественото достойнство на Иисус Христос. В Него виждали само един велик пророк, подобен на Мойсей, а дейността Му схващали като разясняване и допълване на ветхозаветния закон. На практика те не се отклонявали от ветхозаветната обредност, св. Евхаристия извършвали с пресен хляб и вода. Учели и за настъпване на хилядагодишно видимо, земно царство с център Иерусалим, за чието основаване Христос ще възкръсне отново, ще покори всички народи и ще даде на евреите световно господство. По този начин евионитите отричали и основния християнски догмат – за изкуплението.

Евионитите-гностици, както личи от самото название, смесвали иудейските възгледи с езически. Подобно на останалите гностици считали материята и всичко чувствено за зло и имали отрицателно отношение към ветхозаветната религия. Тя според тях била изопачена като в нея били привнесени множество чувствени елементи – обреди, жертвоприношения и други церемонии. Съществувала и истинска религия, която била дадена на първия човек от Бога, но била загубена след грехопадението. Именно нея възстановявал Бог, изпращайки на земята Свои пратеници, а нейни пазители винаги били малцина посветени израилтяни. Христос също бил изпратен за възобновяване на истинската религия, т. е. бил учител, а не Бог-Изкупител и учението Му не било ново откровение, а възстановяване на това, което на малцината избрани било винаги известно. В желанието си да се издигнат над всичко чувствено евионитите-гностици живеели в строг аскетизъм.

Към иудео-християнските еретици може да бъде отнесен и Керинт, у когото за първи път иудаизмът преминал в гносис. Той получил образованието си в Александрия и действал в края на І в. в Мала Азия. Учел, че светът не е сътворен от Бога, а от ангелска сила, демиург; Иисус Христос не бил роден от Дева, а бил син на Йосиф и Мария, но се отличавал със справедливост, благоразумие и мъдрост. При кръщението над Него слязъл Христос във вид на гълъб, след което Той започнал да проповядва невидимия Отец и да върши чудеса. По време на кръстните страдания Христос отлетял от Иисус, тъй като, бидейки дух, бил освободен от страдания.

Произход и същност на гностицизма /сирийски и александрийски/. Гностици от първи век: Симон Влъхва, Доситей, Менандър, Керинт, николаити и докети.

Гностицизмът се появил в резултат на произволно смесване на християнството и езичеството. Той представлява опит за примиряване, компромис между езичеството и християнството от страна на определени представители на езическата интелигенция. Като приемали християнството, те в същото време не можели да се освободят от старите си разбирания; християнството им се струвало прекалено стеснен мироглед, който те считали, че трябва да обогатят със съществуващите преди него езически философски и религиозни системи, както и с някои елементи от източно-религиозен произход. Гностицизмът се появявил още в апостолско време, получил своя разцвет през ІІ в., а последните му следи се губят чак в VІ в.

Макар и най-различни по своето съдържание, всички гностически системи имат някои общи черти. Като обща характеристика на гностицизма проф В. В. Болотов предлага следата схема: на абсолютното духовно начало е противопоставено материалното – или като небитие (μή όν при Платон), или като активна зла сила (парсийския дуализъм). И в двата случая непосредствения произход на материалния свят от Бога е немислим, поради което се въвежда особено творческо начало – демиург. В различните системи този демиург е представен различно, както различни са и представите за това как Върховното същество реагира на сътворения материален свят. В едни случаи Бог еманира от себе си еони, чиято съвкупност представлява “плиромата”; в други случаи еманацията изцяло липсва, като доброто и злото пряко противостоят едно на друго. Във всички системи целта на световния процес е освобождаването на духа от оковите на материята и повратен момент в тази борба е появяването на Христос. Във връзка с тази дуалистична основа са и гностическата антропология, и нравствените възгледи в различните гностически системи. Хората се делят на три групи: духовни (πνευματικοί), определени за съвършенство; душевни (ψυχικοί), способни да достигнат определена степен на съвършенство чрез подвизи и материални (υλικοί), които по природа са обречени да бъдат жертви на чувствените влечения. Основна задача в нравствения живот на човека е освобождаване от веригите на материята, умъртвяването на плътта. Тази цел може да бъде постигана по два начина – чрез жестоки ограничения или чрез пълно отдаване на естествените влечения на човешката природа.

Съществуват различни класификации на гностическите системи, всяка от които повече или по-малко несъвършена поради самия характер на гностицизма. В курсовете по История на Църквата (П. Малицки, М. Поснов) е прието делението на гностицизма на източен или сирийски и западен или александрийски. Сирийските гностици били силно повлияни от дуализма на персийската религия, докато на запад преобладавали древно-гръцките философски системи – предимно платонизма и донякъде питагорейството. За сирийските гностици материята била жива сила, отъждествявана със злото, докато александрийските гностици гледали на нея като на груб, безжизнен хаос, без определени свойства. Основни представители на източния гностицизъм били офитите, Саторнил, Василид (за проф. Болотов той е типичен представител на александрийския гностицизъм), Кердоп и Маркион, а на западния – Карпократ и Валентин..

Сред гностиците от І в. най-известни са:

Симон Влъхва. Прието е за него да се говори като за ересиарх в християнската Църква и предтеча на гностицизма. В книга Деяния на светите апостоли се разказва, че той се представял за “някой велик човек”, а самарийците виждали в негово лице “великата сила Божия” (8:9-10). Дееписателят свидетелства, че той повярвал, бил кръстен и не се отделял от ап. Филип, а по-късно помолил ап. Петър срещу пари да му предаде даровете на Светия Дух, за което бил наказан (8:18-24). По-късно св. Ириней Лионски свидетелства за неговото учение, което в основата си съдържало характерните за гностицизма елементи: Бог съществува от вечност в дълбочината на непристъпна светлина; от Него изтекъл висшият еон Ения, който дал от себе си битие на други низши еони; те създали видимия свят, но дотолкова били поробени от материята, че встъпили в борба с висшия еон, заключвайки го в различни веществени тела; последното тяло, в което била затворена Ения било на спътницата на Симон, Елена от Тир – жена с леко поведение; Симон Влъхва считал себе си също за висш еон, който в разни времена се явявал в света в различни форми – в образа на Бог Отец на Синай, на Бог Син в Тиверия, на Бог Дух Свети на Петдесетница; целта на идването му била да освободи Ения от плътските окови и да освободи хората от игото на еоните, които били поробени от материята. Небесното си посланичество Симон потвърждавал с лъжливи чудеса и фокуси.

От апостолско време са и ересите на докетите и николаитите. Първите учели за призрачността на материята и в частност за тялото на Иисус Христос. За духовно същество, какъвто бил Той е невъзможно да остане в непосредствена близост със злата материя, поради което физическото Му съществуване в света било плод на фантазия, а не действителност. Николаитите или още известни като гностици-антиномисти поради безнравствения си начин на живот, били секта, основана от един от седемте дякони на Иерусалимската църква – Николай. Св. ап. Иоан Богослов ги описва като валаамити на Новия Завет (Откр. 2:14-15) по аналогия с Валаам, който в старозаветни времена учил израилтяните да се отдават на плътски пороци (Числ. 25:1; 31:16). По същия начин николаитите се опитвали да въвличат християните в участие в езически жертвени оргии, за да могат да познаят сатанинските глъбини (Откр. 2:24) и така да докажат безсилието на злото като постигнат освобождаване от неговата власт.

Доситей и Менандър. Сред най-древните гностици следва да бъдат споменати още офитите или “братството на змея”. Проф. Болотов предполага, че те са съществували още преди християнството чак до VІ в. За последното съдим от законите срещу тях издадени от имп. Юстиниян през 530 г. Към тях спадат сектите: наасени, ператики, офити, ситиани и каинити. Тук се отнася и учението за “Страдащата Премъдрост” (Pistis Sophia).

Василид. Бил родом от Сирия, но живял и действал в Египет. Учил в Александрия през 125-130 г. Автор на 24 книги. Учението му е известно в две редакции. По-старата е запазена у св. Ириней Лионски (Против ересите І:24; ІІ:16), а втората – във “Философумените” на св. Иполит Римски (VІІ:20-27). Двете редакции представят учението на Василид различно. У св. Иполит то е почти пантеистично, докато у св. Ириней е строго дуалистично. У св. Иполит за Христос се говори в евионитски смисъл, докато у св. Ириней в докетистки. Проф. Болотов отдава предпочитание на втората – тази на св. Иполит като по-цялостна и по-оригинална като начин на мислене. За Бога Василид говори като за ο ούκ ών θεός – несъществуващ Бог, от когото произхожда всичко, но не по пътя на еманация, а посредством творение на словото. Светът също е несъществуващ, въпреки че в него са заложени елементите на цялото реално битие, поради което е наречен πανσπερμία. Неговото начало започва като “първично смесване” и продължава като отделяне на елементи. Страданията на Иисус били не изкупителна жертва, а процес на разделение на пневматическия, психическия и материалния елемент, след което трябвало да настъпи третият и последен акт във всемирната история – възстановяването на всичко (αποκατάστασις τών πάντον). Василид говори и за “великото незнание”, на което са обречени низшите елементи в света, за да не се поражда у тях желание да се стремят към по-висшето, т. е., че всеки елемент заема мястото, което му е свойствено.

Валентин. Един от най-великите представители на александрийския гносис. Родом от Египет, но със семитски произход. Учил в Александрия, а около 140 г. пристигнал в Рим, където направил толкова силно впечатление, че за малко не станал Римски епископ. След като вместо него бил избран Пий настъпил и разривът между него и Църквата. Умрял около 161 г. Имал много последователи. Гностическата му система е запазена в “Против ересите” на св. Ириней Лионски и у Ориген. Тя не представлява еднородно цяло; има характер на религиозна поема, която по своя план се разпада на две части: история на плиромата и история на кеномата, т. е. история на самото чисто битие и история на безусловната пустота на чистото битие. Те от своя страна са съставени от моментите на създаване и възсъздаване.

Първоотец на всичко съществуващо е “Βυθός” (дълбочина, бездната на битието), който заедно с “Мълчанието” (Σιγή), “Мисълта” (Έννοια) и “Благодатта” (Χάρις) съставлява брачен съюз (συζυγία); от тази сизигия се развива цялата пълнота (πλήρομα) на духовното битие, която е представена от 28 нови еони, свързани в различни групи; сред тях са “Единородният” (Μονογενής), “Умът” (Νούς) и “Отец” (Πατήρ), които са в съюз с “Истината” (Αλήθεια); заедно с първата двойка те образуват четворка (τετράς); от Умът и Истината произхождат “Словото” (Λόγος) и “Животът” (Ζωή), а от тях “Човекът” (Άνθροπος) и “Църквата” (Εκκλησία); тези четири еона, заедно с първородната четворка образуват първородната осмица (αρχέγονος ογδοάς); по-нататък Словото и Животът развиват от себе си пет двойки еони или десятка (δεκάς), а Човекът и Църквата – шест двойки – дванайсетка (δωδεκάς); така се образува пълното число 30 (τριακοντάς), което представлява цялата плирома. Затворена в себе си тя се охранява от безбрачния (άζυγος) “Предел” (Όρος) или “Кръста” (Σταυρός), който посредства между битието и небитието като отрицателна сила, разделяща всичко разнородно (Предел) и като положителна сила, укрепваща съществуващия строй (Кръст). Това е първият момент от историята на плиромата – нейният произход. В нея обаче съществува различие в интензивността на светлината и живота. В различните степени на плиромата – четворка, осмица, десятка и дванайсетка е различна степента на духовния живот. Макар и всички да се стремят към пълно познание на Дълбочината, само Единородния притежава адекватно познание за нея. Неудовлетворените стремления в плиромата постепенно довеждат до мъчително състояние на страст (πάθος). Под влияние на страстта “София” – последният женски еон в декадата – ражда “Помисъла” (Ενθύμησις) – уродливо женско същество без вид и форма. Така бива нарушен реда и покоя в плиромата. През новия период от историята на плиромата еоните Ум и Истина раждат Христос и Светия Дух. Те идват, за да възстановят нарушеното равновесие като разяснят на всички еони природата на сизигията и им обяснят, че пълното познание за Βυθός е постижимо само за Единородния, че именно в тази непостижимост се крие причината за вечното съществуване на самата плирома. Светият Дух със своето влияние въдворил между еоните блажено равенство – условието за истинско спокойствие. Всички еони – от най-висшия до най-низшия – станали Умове и Слова, Човеци и Христоси, а всички женски еони – Истини, Животи, Църкви и Духове. Неизречена радост заменила болезнената възбуда и преизпълнени от благодарност за своето битие всички еони започнали в химни да възпяват върховното начало; всеки започнал да отдава най-доброто от себе си в чест и слава на Βυθός. Така е постигната еманацията на цялата плирома в нейната съвкупност, нейният най-чист цвят и плод – Иисус. Той не влиза в никакъв брачен съюз. Неговото вечно назначение е да спасява погиналото, поради което той е Σωτήρ. В края на времето той трябва да влезе в сизигия с отхвърления от плиромата Помисъл. По такъв начин в системата на Валентин животът на плиромата е тясно свързан с живота на света. Произходът на еоните завършва с раждането на Помисъла от София, с което е положено началото на света. В Иисус се осъществява висшия идеал на плиромата, но пълнотата на неговия живот се обуславя единствено от спасението на света. Целите на плиромата и на кеномата съвпадат до тъждество. По този начин Валентин се опитал да обясни вечния философски и религиозен проблем за произхода на крайното от безкрайното и произхода на злото. Самият свят е създаден от демиург, който от своя страна е рожба на Мъдростта (Αχαμώθ), изгонена от пределите на плиромата и получила своето същество и познание благодарение на Иисус. Демиург е подобие на Единородния и под влиянието на Ахамот твори всичко по образа на плиромата – не знаейки за еона Човек, той създава човека от психически и земен елемент, а Ахамот му вдъхва искрата на духовото начало. С течение на времето хората се обособяват в три групи: веществени (υλικοί), всецяло отдадени на чувствените влечения (това са езичниците); душевни (ψυχικοί), единосъщни с демиурга (иудеите) и духовни (πνευματικοί), чиито високи стремления демиургът не разбирал и се отнасял към тях с уважение. От тях той избирал и своите пророци, които ръководени от Ахамот да съобщават на хората духовните истини. Когато настъпило времето на земята да слезе психическия Месия, с него при кръщението се съединил горният Иисус-Спасител във вид на гълъб. Неговото тяло се състояло изключително от психически елементи и било видимо и осезаемо само по икономия. Долният Христос преминал през Мария както водата преминава през тръба. Този Иисус открил на хората висшето знание – тайните на плиромата. Неговото разпятие нямало никакво изкупително значение: горният Иисус се отделил от долния Христос още когато той бил въведен при Пилат. Страдал единствено психическият елемент и то тайнствено, за да изобрази как горния Христос някога прострял ръце на Кръста и съобщил на Ахамот нейното образуване по същество. В евангелията, според Валентин, са указани символически великите тайни на плиромата. Според проф. Болотов валентинианството е своеобразно тълкувание на първата глава от евангелието на Йоан. Значението на християнството е в съобщаване на гносиса и облекчаване на пневматиците по пътя им към освобождаване от материята. Завършека на света ще настъпи когато целия пневматически елемент, посят от Ахамот в душите на праведниците се освободи от веригите на света. Тогава Ахамот ще встъпи в плиромата и ще състави брачен съюз (сизигия) със своя предвечен жених Иисус. Там ще дойде и демиургът, заедно с всички праведни души, за да намерят пълно и вечно успокоение. Материалният свят, заедно с веществениците и недостойните психици ще бъде изтребен от скрития в дълбочината на материята огън.

Последователите на Валентин се разделили на две школи в разбиранията си за Христос: източна и западна (италийска). Тези от източния клон признавали у Него само духовно тяло, докато западните отричали само материалното, а допускали и психическо. Представители на източния клон на валентинианството са Аксионик в Антиохия и Вардесан, а на италийския – Ираклеон и Птолемей.

Карпократ. Александриец, съвременник на Василид. Учил, че началото на целия свят е μονάς – единица, от която изхожда всичко и към която се възвръща. Светът е сътворен от ангели, отпаднали от монадата, поради което злото се явява основен принцип, който творците на света укрепват със законите и световните религии. Избраните души обаче помнят за своя висок произход и се стремят към единството. Такива е имало и сред езичниците, такъв е бил и Христос, синът на Йосиф и Мария. По този път трябва да вървят и останалите, за да достигнат съвършенството. Правилният път към него се заключава в погазване законите на мироздателите и следване на естествените влечения на природата до достигане на нирвана. Природата сама по себе си не е нито добра, нито зла, затова и не е нужно хората да се стремят към освобождаване от чувствените влечения; законът ще бъде поправен тогава, когато гностикът им се отдава, но не бива победен от тях. Последователите на Карпократ почитали Христос наравно с Орфей, Питагор, Платон и др. под.

Сатурнин (Саторнил). Един от най-важните представители на сирийския гносис. Учил в Антиохия по времето на имп. Адриан. Гностическата му система не е сложна: от “незнайния Бог” (άγνωστος θεός) по пътя на еманацията произхождат ред еони; най-слабите от тях – седемте планетни духа – се явяват като ангели миродържци (κοσμοκράτορες); над тях стои иудейският Бог; те решили да си създадат царство, независимо от плиромата, поради което нападнали материята, в която властвал сатаната и заграбили част от нея; от тази част създали света и човека; той в началото бил жалко същество, което не можело дори да стои изправено и благия Бог се смилил над него и го одушевил, изпращайки му искрата на светлината; на този род хора обаче сатаната противопоставил други, сътворени от материята и чрез тях започнал жестоко да преследва първите; Богът на иудеите бил твърде слаб, за да ги защити, но изпращал пророци; на тях сатаната противопоставял свои лъжепророци; най-накрая за спасение на пневматиците благия Бог изпратил в призрачно тяло Своя Месия – първият еон Νούς, който научил хората как посредством гносиса и най-строг аскетизъм да се освободят окончателно от властта на материята, на сатаната и на ангелите-миродържци. Последователите на Сатурнин живеели в пълен аскетизъм, не влизали в бракове и не употребявали местна храна.

Маркион. Представител на сирийския гностицизъм. Бил син на Синопския епископ. Отдал се на християнството изцяло, за което говори фактът, че предварително се отрекъл от цялото си имущество. Не могъл обаче да се примири със запазването авторитета на Стария Завет в християнството, което наричал “наливане на ново вино в стари мехове” (Мат. 9:17). За това намирал основания и в посланията на ап. Павел. Този анти-иудаизъм принудил баща му да го отлъчи от Църквата, след което по времето на папа Егин (137-141) заминал за Рим. Там се срещнал със сирийския гностик Кердон, под чието влияние доктрината му получила гностическа окраска. При папа Елевтерий (174-189) бил отлъчен и от Рим, след което окончателно се отделил от Църквата. Като мироглед Маркион не бил типичен гностик, тъй като не се опитвал да решава обичайните за гностицизма въпроси. Негова отправна точка било християнството, а основен въпрос – отношението между Стария и Новия Завет. Той не признавал никакво особено, тайнствено откровение; ползвал каноничните свещени книги на Църквата, като едни съкращавал, а други отхвърлял изцяло. Съставил свое изопачено евангелие, в чиято основа поставил евангелието от Лука и свой апостолски кодекс от десет Павлови послания. Написал и съчинението Αντιθέσεις, в което доказвал основната си идея, че Бог от Новия Завет не може да бъде тъждествен с Бог от Стария. Препоръчвал и сам живял в строг аскетизъм, за което го хвалели дори и неговите противници. Устройството на сектата му било подобно на църковното – разделял последователите си на оглашени и съвършени, с тази разлика, че настоявал оглашените да присъстват на цялото богослужение, тъй като са по-малко просветени и трябва да се поучават в християнските истини. Учението му било дуалистично: на благия Бог противопоставял праведния демиург – творец на света, т. е. на злото. Не правел разлика между зло и справедливо. Демиургът, според него, принуждавал хората да изпълняват закон, за който нямат сили и познания, поради което след смъртта им били изпращани в ада. Затова накрая благия Бог изпратил в призрачно тяло Своя Месия, който осъдил демиурга по неговите собствени закони. Кръстните страдания били също привидни и имали за цел Христос да слезе в ада и прибере душите на страдащите там. Маркионовият Месия трябвало да дойде още веднъж, но вече в слава и окончателно да осъди демиурга. Сектата продължила да съществува чак до VІ-VІІ в. както на изток, така и на запад, макар и смесена с манихейството.



Монархианска /антитринитарна/ ерес – направления, представители, учения. Манихейство или персийски гностицизъм.

Когато в Асия и Фригия започнало да се разпространява учението на Монтан за настъпващите откровения на Духа-Утешител, в тези области се появили и противници на монтанизма. Те били наречени алоги (от гр. άλογοι – неразумни, безсловесни). Те отхвърляли четвъртото канонично евангелие и апокалипсиса на св. ап. Йоан Богослов като приписвали авторството им на Керинт. Това било с цел да лишат монтанизма от обосноваването му на Йоановото евангелие. Заедно с това те отхвърляли и самото учение за Словото като неизвестно на апостолите. Не признавали предвечното битие на Сина Божи и твърдели, че при река Йордан над Христос слязъл Дух Свети и от този момент Иисус бил провъзгласен за “възлюблен син”. Предпочитали евангелието на св. Марк и проявявали най-голям интерес към човешката природа на Спасителя.

Не само алогите отхвърляли учението за Христос като Λόγος и предвечен Син Божи. Скоро след тях се появило и движение, известно като монархианство. Последователите му е прието да се наричат още “антитринитарии”, макар че според проф. В. В. Болотов това название е неправилно и филологически неиздържано (гръцкото άντι и латинското trinitas според него са несъвместими). Монархианите учели за единството на Бога в противовес на езическия политеизъм. Не разбирали термина “икономия” (οικονομία), с който в широк смисъл се означавало отношението на Бога към света и в частност въплъщението на Христос и го смятали за противоречащ на монархия (μοναρχία). За да запазят чисто учението за Божието единство решили, подобно на алогите да се отрекат от учението за Λόγος-а. Монархианите се разделили на две основни течения, според начина, по който решавали въпроса на Иисус Христос. Едни от тях отричали богословието (θεολογία) по отношение на Христос, тъй като за тях Той бил обикновен човек и следователно за Него няма какво да се богословства. Други намирали решението на проблема като поставяли знак за равенство между Отец и Син. И двете течения отхвърляли учението за Христос като второ Лице на Св. Троица, тъй като Той или е обикновен човек, изпълнен със сила Божия, или Сам Бог е Христос – Отец и Син са едно. Първите били наречени монархиани-динамисти, а вторите – монархиани-модалисти.

Течението на монархианите-динамисти е свързано с името на Теодот Кожаря и неговите последователи Теодот Банкера и Артемон. Теодот Кожаря бил християнин, който през време на гоненията се отрекъл от Христа. Впоследствие, за да намери оправдание за отречението си започнал да учи, че всъщност той не се бил отрекъл от Бога, тъй като Христос бил обикновен човек, който се отличавал от останалите само по своите добродетели (αρετή). Теодот не отричал свръхестественото раждане на Христа, но твърдял, че в Него само обитавал Дух Божи, че Христос бил обожествен повече от другите пророци. Нещо повече – Той бил по-ниско дори от Мелхиседек, защото бил “свещеник по чина на Мелхиседек” и посредник между Бога и хората, докато Мелхиседек бил посредник между Бога и ангелите. Последователите на Теодот се опитвали да привлекат към себе си предимно християнската интелигенция като с “научни” методи критически обработвали Свещеното Писание.

Последният виден представител на монархианите-динамисти бил Павел Самосатски. Около 260 г. той бил Антиохийски епископ. Не е известно под чие влияние е изработил особените си възгледи, но това вероятно е било преди избирането му за епископ. Срещу него било повдигнато обвинение в лъжеучение на поместен събор в Антиохия през 264 г., но Павел се защитавал умело и ереста му не била доказана. Втори събор се опитал да го осъди, но отново безуспешно, докато през 268 г. трети антиохийски събор с помощта на диалектика Малхион установил еретическото му учение и го осъдил. На негово място бил избран еп. Домн. Според Павел Самосатски Бог бил едно лице (έν πρόσωπον), в което съществувал Логосът, но не като ипостас, а като съдържащо се в Бога знание (σοφία). Историческото съществуване на Христос не нарушило Божието единство, тъй като до въплъщението Словото като ипостас не е съществувало, а след това слязло над човека Иисус, както и преди това слизало над пророците, но този път с по-голяма сила. За въплъщение в собствен смисъл следователно не може да става и дума. Човекът Христос бил в тясно единение с Логоса, по-тясно, отколкото всички пророци преди Него, но физическо съединение между божественото и човешкото не е могло да има, тъй като Бог и човек в Христос били две отделни природи и две лица. Между тях съществувало само съприкосновение в смисъл на единство на знанието, желанията, действията (συνέργεια).

Сред монархианите-модалисти най-силно се откроявал Праксей – изповедник, дошъл в Рим от Асия вероятно при папа Елевтерий (174-189) и противник на Тертулиан заради отрицателното си отношение към монтанизма и енергичната си борба с него. Самият Тертулиан в полемическото си съчинение срещу него пише: “Праксей няма правото да се нарича изповедник; цялото негово мъченичество се състояло в това, че известно време скучаел в тъмниците, след което се появил в Рим, изгонил Утешителя и разпнал Отца”. Според Тертулиан целият Стар Завет за Праксей се свеждал до думите: ”Аз съм Господ и няма друг” (Ис. 45:5), а целият Нови Завет в: “Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30); “Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9) и “Аз съм в Отца и Отец е в Мене” (Иоан 14:11). С други думи това, което е съгласно и в двата завета е учението за единия Бог. По-нататък Тертулиан заклеймява учението на Праксей като “патрипасианско” и “теопасхитско”, но според проф. Болотов това е неправилно. Патрипасианин Праксей би бил ако е твърдял, че Сам Отец е приел човешка природа и страдал без да изменя своята модалност, а това не било така. Според Праксей Отец е приел “образа” (modus) на Сина, въплътил се е in modo Filii, макар и да не е съвсем ясно какво точно се е разбирало под modus.

Ноет. Друг представител на модалистическото монархианство. Започнал да проповядва в Смирна, но след като бил осъден се преместил в Рим по времето на папа Зеферин (199-217). Там дейтвали и неговите последователи. Учението му било близко до това на Праксей. Според него Бог се явявал по два начина: като невидим и като видим, като съкровен и като явяващ се, безстрастен и страдащ. Първата категория представлява Отец, а втората – Син. Когато пожелал да страда Той се явил в образа на Сина, но не скрил от достойните и можещите да разберат това, че всъщност е Отец. С други думи Ноет ясно говорел за еднаквостта на Отца и Сина, вероятно с цел да защити пълнотата на божеството на Иисус Христос против гностиците.

Савелий. Предполага се, че по произход бил ливиец от Пентапол. След отлъчването му от Църквата при папа Калист (217-222) оглавил в Рим неголяма община от свои последователи. Въпреки различните мнения относно учението му е общоприето, че в савелианството модалистическото направление намерило своя най-пълен и завършен вид. Според Епифаний Савелий учел, че в Бога има една ипостас и едно същество; Бог е безусловно единство, а троичността Му се изявява в лицата (πρόσωπα). Както човекът се състои от тяло, душа и дух, така и у Бога Отец е тялото, Син – душата, а Дух Свети – духът. Тази троичност Савелий отнасял към историята на домостроителството: Отец се проявил в синайското законодателство, Синът – във въплъщението, а Дух Свети – в съшествието Си над апостолите. Лицето Отец прекратило съществуването Си след появата на Сина, а след появата на Светия Дух ще се прекрати и съществуването на Сина. Подобно разказва за Савелий и св. Василий Велики. По-различно е представено савелианството у св. Атанасий Велики, според когото Савелий учел за Бога като монада (Отец), от която произлизат лицата Син и Дух Свети. Проф. Болотов предполага, че св. Атанасий е преразказал системата на Савелий като я обогатил от своя гледна точка. Също така в развитието на тази система проф. Болотов и въз основа Философумените на св. Иполит Римски разграничава два периода: първи, близък до ноетианството, когато обозначавал единството между Отца и Сина с термина Υιοπάτωρ и втори, в който под влиянието на папа Калист говорел за Бога Сам в Себе Си като за Логос, Ratio, който се откривал последователно в три лица – Отец, Син и Дух. Савелианството имало широко разпространение на Изток.

В края на ІІІ в. на Изток се появило манихейството – ерес, която съчетавала елементи от християнското учение с персийския Зороастризъм и будизма. През първата половина на ІІІ в. персийската религия преживявала реформи във връзка със състоял се държавен преврат – династията на Сасанидите отнела властта от старата династия на Аршакидите (224 г.). Настъпилите цялостни промени се отразили и на Зороастризма, който загубил дотогавашните си добри страни и се превърнал в груб дуализъм, придружен от външна обредност в богослужението. По това време на историческата сцена се появил и Манес.

Сведенията за неговия произход са противоречиви. Според източно-персийските разкази той бил потомък на виден род маги и бил известен като учен и художник. Майчиният му род бил от свалената династия на Аршакидите. Роден бил през 215 или 216 г. във Вавилон. Известно време бил християнин като дори се издигнал до презвитер на една християнска община в месопотамския град Егвац, но бил отстранен поради еклектичните си възгледи. През 240 г. се върнал в столицата на Персия и се обявил за посланик и проповедник на истинския Бог. Бил обаче посрещнат враждебно от цар Шапур І (241-272) и отново напуснал Персия, след което скитал из Туркестан, Китай и Индия като навсякъде основавал свои общини. След смъртта на Шапур І се върнал в Персия и бил приет благосклонно от новия цар Хормизд, който за да го предпази от жреците му предоставил замък. Две години по-късно на престола се възкачил друг владетел, Варахран І, който не бил така добре настроен към Манес и под предлог, че го вика на диспут с магите го ликвидирал (276/277 г.).

На Манес се приписват следните съчинения: “Книга на тайните, книга на великаните, книга с наставления за слушателите”; “Книга на главните части”; “Възкресение, живо евангелие” и “Съкровище на живота”. В учението му преобладава дуализмът – основен проблем за него е произходът на духовно-материалната природа и освобождаването на духовното начало от материята. Манес изградил учението си по еклектичен път въз основа на персийски, вавилонски, иудейски и гностически представи: от вечността съществуват две равностойни субстанции – светлина и тъмнина, Ормузд и Ариман, с техните многочислени еони; богът на светлината Ормузд е благ и свят, изпълва всичко със светлина, докато Ариман, богът на мрака, всъщност е сатаната; в царството на последния влизат пет стихии – голяма тъмнина (ад), гъста кал (утайка, тиня), бурен вятър, разрушителен огън и задушлив дим – там господства взаимна вражда и постоянна война; по време на борбите си демоните на Ариман забелязали светлината, тя ги привлякла, решили да сключат помежду си съюз и да нападнат чуждото царство; в своя защита Ормузд изпратил “майката на живота” – висшата световна душа, от която бил образуван първия човек; снабден с петте чисти елемента – светлина, огън, вятър, вода и земя – той излязъл срещу мрака, но по време на борбата от него била изтръгната частица светлина, която се смесила с материята и се превърнала в светообразуващ принцип; така се стигнало до смесване между двете царства; в помощ на първия човек дошъл “живият дух” (spiritus vivens), който образувал видимия свят; в него като душа била разлята световната материя, наричана още Син Божи; последвалата борба имала за цел да освободи, отдели и прибере попадналата в материята светлина; в този процес Син Божи (световната материя) бил раздвоен – заключен в материята той бил страдащ Иисус, а освободените и върнати на слънцето части – нестрадащ Иисус; за това освобождаване помагал и Светия Дух, живеещ в ефира, а демоните от своя страна всячески се опитвали да възпрепятстват процеса на освобождение; човекът е отобраз на смесения свят и вмества в себе си две души – светла (добра) и тъмна (зла); Ариман събрал голяма част от намиращата се в първия човек душа и я заключил в Адам, след което от тиня му създал Ева, за да плени чрез страстта и раздроби останалата у него светла природа и така освобождението и да стане невъзможно; чрез размножаването на потомците на Адам тази цел се постигала – светлината на световната душа все повече се раздробявала и се заключвала в многочислени тъмници (тела), а силата и за възвръщане отслабвала; все пак хората не загинали, за което помогнало престъпването на заповедта да не ядат от дървото на познанието, която изхождала от бога на светлината; така те разбрали, че не човекът греши, а господстващото над него негово тяло, което е тъмница със зла душа; разбрали още, че това е резултат на слабост и е достатъчно човек да се покае, за да получи опрощение; същевременно на хората помагал и царуващият на слънцето Христос – той слязъл при хората, заблудени от езичеството и иудейството, приемайки само видимо тяло, учил ги как постепенно да се освободят от материята и да се възвърнат в небесното си отечество; Неговите апостоли обаче не разбрали учението му както трябва, а след тях християните го изопачили още повече; като предвиждал това Христос обещал да изпрати Утешител (Παράκλητος), който се бил явил в лицето на Манес за възстановяване на извратената религия; съвършените, освободените от веригите на материята преминавали най-напред през слънцето и луната и през ефира попадали в най-чистото царство на светлината; останалите трябвало да странстват от тяло в тяло (прераждане – заемка от будизма), включително и в растения и животни докато завърши очистителния им процес; когато и последният човек бъде спасен видимото творение ще бъде унищожено с огън.

От горното изложение следва, че манихеите отхвърляли Стария Завет, а Новия считали за повреден. Те отдавали по-голямо значение на апокрифите, отколкото на новозаветните канонични книги. Говорели за Отец, Син и Дух Свети, но само по външно сходство с християнството, тъй като у тях Син и Дух са само еманации на добрия бог, а според едно по-късно схващане – различни негови наименования. Моралното учение на манихеите било в хармония с теоретичните им възгледи. Говорели за “печатът на устата, на ръцете и на скута”, т. е. въздържали се от хулни думи – особено срещу Светия Дух, от местна храна и възбуждащи напитки, както и от брачен живот и раждане на деца. Външният им култ бил опростен – без олтари и особени обреди. Постели всяка неделя, както и в деня на смъртта на Манес. Имали и вътрешен култ, който държали в тайна и който бил придружен от дива разпуснатост. Приемали нови членове след собствено кръщение с масло, причастяване без вино и знакът на познанието – изправена дясна ръка. Имали собствена йерархия по подражание на християнството, начело на която стоял Манес Параклит, а по-късно неговите приемници. Той бил заобиколен от 12 магистри и апостоли, по ниско от тях стояли 72 епископи, също презвитери, дякони, евангелисти и други избрани. След смъртта на Манес се разпръснали из Африка, а оттам и в Римската империя. Още от времето на имп. Диоклетиан (284-305) били подлагани на кървави преследвания от римските власти, тъй като произхождали от враждебната на Рим Персия. Особен разцвет имали през ІV в. В продължение на девет години техен последовател бил и бл. Августин.

Монтанизъм.

Според проф. В. В. Болотов монтанизмът заема своеобразно средно положение между ересите и разколите в древната Църква. За разлика от ересите, в основата на които стои заблуждение на мисълта, т. е. грешно учение, разколът или схизмата е нарушение на църковната дисциплина без промяна в догматичните възгледи. В случая с монтанизма има и от едното, и от другото, макар и в различни степени.

В първите векове на християнството е била силна вярата, че второто пришествие на Иисус Христос ще настъпи в близко време. Това скорошно очакване края на света поддържало нравствените сили на християните на нужната висота, но с течение на времето започнало да отслабва. Вследствие на това и нравствената висота сред християните вече не била на същото ниво. За това свидетелства и “Пастирът” на Ерм – съчинение, писано през 40-те години на ІІ в. Така в Църквата се появили две течения: едното настоявало за естествено приспособяване към света и към новото време и допускало незначителни отклонения в нравствено отношение, а другото стояло на почвата на крайния ригоризъм. В тази строгост на част от християните се криели и наченките на появилия се в средата на ІІ в. монтанизъм.

Основател на това движение бил Монтан, родом от малкото градче Ардабау на границата между Фригия и Мизия. Бил християнин, скопец, дотолкова ревностен, че ознаменувал встъпването си в Църквата с отричане от цялото си имущество. Център на неговата проповед “Новият Иерусалим” бил също малко градче във Фригия – Пепуза. Съвременниците на Монтан описват него и неговите последователи различно. Едни виждали в тях вдъхновени пророци, други ги считали за обладани от зли духове. На практика те наистина имали странно поведение: когато “пророчествали” изпадали в екстатични състояния, наподобяващи лудост. За кратко време новото движение ясно заявило за себе си на историческата сцена. Отначало само във Фригия, то скоро се разпространило в Асия, Понт и дори Тракия.

Накратко монтанистическата доктрина е следната: в тяхно лице се е появило новото пророчество или откровението на Параклита – Духа Утешител, за Когото Христос казал, че ще бъде изпратен от Отца, за да научи вярващите на всичко и да им припомни всичко, което Той (Христос) им е говорил (Иоан 14:26). Нещо повече, именно сега се било изпълнило пророчеството на Иоил “Ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения” (2:28). Монтанистите претендирали и за общо-каноническа валидност на своите пророчества, които били старателно записвани и с които трябвало да бъде допълнен канонът на новозаветните свещени книги. Настоявали и върху фактът, че пророчествата им идвали в екстатично или сънно състояние, което несъмнено доказвало тяхната чистота и особена важност. Жените пророчици, сред които известни са Максимила и Прискила, когато изпадали в горните състояния говорели в мъжки род – още едно доказателство за несъмнения откровен характер на пророчествата им. Самият Монтан не се считал за въплътен Параклит, но виждал в себе си и в своите сподвижници органи, инструменти, чрез които Той говори от Свое име. Що се отнася до съдържанието на тези “пророчества”, между тях и догматическото учение на Църквата не е имало разлика. Това признавали дори и противниците им. Единственото им отклонение – хилиазъм – било разпространено и сред други християни и не се считало за осъдително. Съществено в случая било само нравственото учение, т. е. монтанизмът засягал предимно практическата страна на църковния живот. Тертулиан, който по-късно сам се присъединил кам новите пророци, определял монтанизма като “предсказание за бъдещия съд”, следователно монтанистите учели за скорошно настъпване на второто пришествие, след което трябвало да започне хилядолетно Христово царство на земята. Ето защо християните трябвало да изменят в ригористичен смисъл целия си религиозно-нравствен живот. В частност монтанистите били особено строги към втория брак, постите (освен църковно-установените те спазвали свои особени пости – stationes) и нравствено “безразличните” дела (αδιάφορα). Според тях такива не съществували дори и в най-дребните неща. Особено е и отношението им към мъченичеството – не допускали по никакъв начин отклонение през време на гонения, тъй като гоненията, според тях, изпращал Сам Бог и който се опитвал да ги избегне, всъщност се опитвал да избяга от Божията воля. Още по-строги ригористи били по отношение на покайната дисциплина – отричали напълно правото на мъчениците да се застъпват за падналите, тъй като кръвта на мъченика очиствала само неговите собствени грехове, но не и чуждите. Особено било и йерархическото устройство на монтанистите – начело стоял патриарх, след него кенони и след тях епископи. Като признавали епископите за апостолски приемници, те настоявали, че техните пророци като представители на по-висше откровение имат и по-висок авторитет в йерархията.

Допирната точка между монтанизма и ересите, според проф. Болотов се намира в самото ново пророчество – това, което най-силно разделяло монтанистите от Църквата. Намерението да се допълни канонът на Свещените книги на Църквата с нови, в които говори Сам Дух Свети, представлява от себе си опит да бъде усъвършенствано християнството, а подобно намерение имали и всички гностици. Подобно на гностиците и монтанистите считали себе си за “пневматици”, а членовете на Църквата за “психици”. Също като гностиците и монтанистите считали, че притежават по-висш източник на откровение, от Църквата, считали я за изостанала на определен стадий в развитието си, който те отдавна били преминали.

Против монтанистите Църквата се борила в лицето на едни от най-видните си умове: Иераполскят епископ Клавдий Аполинарий, Сардийския епископ Мелитон, Антиохийският Серапион, Дионисий Коринтски и др. Против монтанистите в Мала Азия многократно били свиквани събори, един от които (Иконийския през втората четвърт на ІІІ в.) дори постановил те да бъдат приемани обратно в Църквата единствено след прекръщаване. Въпреки това през ІV и V в. те продължавали да съществуват, дори стигнали до Константинопол. През 530-532 гг. имп. Юстиниан издал указ срещу тях, а през 724 г. Лъв Исаврийски издал закон, с който ги принуждавал да приемат православието.



Спорове за дисциплината и разколи в древната Църква

Разколът между Калист и св. Иполит.

Почвата, върху която се водела борбата, завършваща с разколи, бил въпросът за църковната дисциплина. С течение на времето и под влияние на различни причини и обстоятелства в древната Църква и особено в Римската се смегчавала дисциплинарната практика. През ІІ в. в Римската църква съществували паралелно две разбирания: умерено и строго. Римските папи по това време – Виктор (189-198), Зефирин (198-217) и особено Калист (217-222) – били представители на първото. Реформата на папа Калист била толкова широка, че довела до формален разрив с течението на ригористите и обявяването на първия в историята антипапа – св. Иполит. Той обвинил Калист по пет пункта: 1) че приема в църковно общение всички отлъчени и възвръщащи се от еретически общества; 2) твърди, че епископът не подлежи на низложение, дори и да е паднал в смъртен грях; 3) поставил в църковата йерархия второ- и третобрачни; 4) покровителства прелюбодеянието и убийството и 5) по негово време в Църквата дръзнали да въведат повторното кръщение. Положението на Калист се усложнявало още повече от неточната терминология в учението му за Св. Троица, поради което св. Иполит го обвинявал в ноетианство и савелианство. Калист от своя страна обвинявал св. Иполит в субординационизъм. Макар да наричал привържениците на своя противник “секта” (σχολή), св. Иполит имал на своя страна незначително малцинство от римските християни. Мнозинството от тях преминавали към Калист щом станели обект на суровата дисциплина на ригористите. Предполага се, че разколът е надживял и Калист, и неговия приемник папа Урбан (222-230). През 235 г. св. Иполит бил заточен в Сардиния.

Разколите на Новат и Новациан.

През 248 г. за предстоятел на Картрагенската църква бил избран Тасций Цецилий Киприан и почти веднага след избора срещу него се надигнала опозиция от петима презвитери начело с Новат. Причината, която изтъкнали била, че Киприан е новопокръстен (приел кръщение през 245/246 г.) и само две или три години след кръщението си оглавил първенствуващата катедра в цяла Африка. Новат отишъл още по-далеч като без да уведоми Киприян и против волята му назначил в своята църква дякона Фелицисим, негов приближен. Малко след това в Картаген плъзнали слухове за злоупотреби на Новат с църковното имущество. Под натиска на паството си Киприян назначил дознание по случая, но междувременно започнало гонението на имп. Деций (249-251) и събитията приели друг обрат. Заради благото на паството си св. Киприан решил да се оттегли от Картаген докато гонението стихне и известно време управлявал паството си с послания, от които до нас са достигнали 13. В дните на изгнание той преживял и значителна промяна в убежденията си: доскорошен привърженик на Тертулиан и неговия ригоризъм, той под влияние на житейския си опит и зряла преценка стигнал до извода, че на отпадналите не трябва да се отказва надеждата за мир с Църквата след тежко покаяние. В този дух той дал и своите напътствия към картагенските презвитери. Неговото оттегляне обаче било коз в ръцете на противниците му, които обявили, че самия Киприян е отпаднал, тъй като е избягал от гонението. В същото време Фелицисим приемал отпадналите на тълпи и по този начин значително увеличил подкрепата на разкола. Стигало се до там, че отпадналите сами се явявали пред епископите с категорично искане да бъдат възстановени в църковно общение не по милост, а като задължение. Те размахвали в ръце т. нар. libelli pacis – писма, издавани от изповедници за приемане на отпадналите в общение. Така св. Киприян трябвало от една страна да урегулира дейността на изповедниците, за да бъдат по-внимателни при издаването на своите писма, а от друга да удържа натиска на отпадналите. Стълкновението му с партията на недоволните се задълбочило още и по въпроса за църковната милостиня. След като гонението утихнало, на 23 март 251 г. в Картаген се състоял епископски събор, който осъдил Новат и Фелицисим и се занимал с въпроса за отпадналите. Решено било към тях да не се подхожда еднакво, а според степента и вида на падението им. Известно е, че гонението при имп. Деций било едно от най-жестоките и броят на отпадналите тогава бил огромен. Ето защо да се откаже на всички тях църковно общение би означавало да се съкрати броят на християните до незначителен, което от своя страна би довело до сериозно ограничаване външната мисия на Църквата. Така били установени две граници по отношение на отпадналите: за тези, които само били подписали либели се предвиждало приемане след продължително изпитване, а за осквернилите се чрез езически жертвоприношения – пожизнено покаяние и приемане в общение едва при смъртна опасност. По-късно, след като започнало гонението при имп. Гал (251-253), на събор в Картаген (15 май 252 г.) било смегчено изискването и по отношение на вторите. Но лишените от общение схизматици не спряли със своите искания. Те стигнали до там, че си избрали свой епископ – Фортунат. Ръкоположението му било извършено от петима техни епископи и така била основана сектантска църква. За да подсилят авторитета си те дори предприели преговори за църковно общение с Римската църква, но срещнали отказ.

Междувременно Новат вече бил встъпил в общение с Новациан – един от презвитерите, управлявали за кратко Римската църква след смъртта на папа Фабиан (236-250). Новат успял да привлече на своя страна Новациан и така поставил в Рим началото на разкол много по-важен от този в Картаген. В началото на м. март 251 г. Римската църква избрала за свой предстоятел неизвестният дотогава презвитер Корнелий. Неговият избор бил напълно законен – ръкоположен бил от 16 епископи. Противниците му обаче, недоволни от отношението му към отпадналите, се обявили против избора и му противопоставили Новациан. Последвали обичайните в подобни случаи взаимни обвинения. Двамата противници се обръщали с послания за подкрепа и извън Рим. Съборът в Картаген решил делото в полза на Корнелий, за което до голяма степен допринесли св. Киприян и Дионисий Александрийски. Новациан намерил привърженици пък на Изток – в Антиохия – еп. Фабий и Фирмилиян Кесарийски. Разколът на Новациан се оказал по-жизнен от този на Новат и Фелицисим и надживял своите основатели. Новацианите дълго време се придържали към най-строгата църковна дисциплина и считали себе си за общество от “чисти” (καθαροί). На Църквата гледали като на опетнена от общуването си с грешниците. Особено благоприятна почва намерили на Изток по местата, където се разпространил монтанизмът. Във Фригия новацианите се обединили с монтанистите. Разколът продължил чак до VІІ в.

Спор за кръщението на еретиците.

Спорът за кръщението на еретиците е в тясна връзка с последвалия разкол на донатистите, както и с понятието “ерес”. През първите три века всички еретици са били гностици, а същността на гностицизма била такава, че с право можел да бъде зададен въпросът: трябва ли гностиците да се считат за християнска секта или за езическа? И съответно трябва ли да бъдат кръщавани гностиците, в случай че дойдат в Църквата или не? Древната практика била еретиците да се приемат в Църквата чрез кръщение. Изключение били случаите, в които християнин ставал еретик, но след време пожелавал да се върне отново в Църквата. Такива били приемани само чрез възлагане на ръце, т. е. чрез миропомазание и покаяние, тъй като вече веднъж били кръстени. Появата на монтанизма представлявала епоха в историята на този въпрос. За първи път се появявала ерес или по-точно схизма, чиято догматика напълно съвпадала с църковната. Естествено възникнал и въпросът: как да се гледа на кръщението, извършвано от монтанистите? Три поместни събора в началото на ІІІ в. решили монтанистите да се приемат чрез кръщение. Нов етап представлявала появата на новацианите – те прекръщавали православните, които отивали при тях. Въпреки това Църквата продължила да приема новацианите чрез възлагане на ръце, с което подчертавала своята снизходителност. Дори бил повдигнат въпросът как да бъдат приемани в Църквата лицата, заемали при новацианите длъжности в клира; дали да не бъдат приемани със същите санове и в Църквата? В този вид въпросът бил поставен в Рим при папа Стефан (254-257). През 255 г. на събор в Картаген 18 нумидийски епископи поставили въпроса за действителността на еретическото и схизматичното кръщение. Решението на събора било категорично отрицателно и потвърдено през следващата година от нов събор в Картаген. Св. Киприян уведомил за решенията на двата събора папа Стефан, но получил отрицателен отговор. Римският епископ настоявал еретиците и разколниците да се приемат само чрез възлагане на ръце. В същия смисъл той писал и на Изток на Елен Тарски и Фирмилиян Кесарийски. Дионисий Александрийски, който принципно бил привърженик на римската снизходителност, в случая решил да вземе примирителна страна и писал на папата да не смущава мира, който царял в църквите. Св. Киприян през това време свикал в Картаген нов събор (256 г.), който потвърдил решенията на първите два и влязъл в общение с Фирмилиян Кесарийски. Последният застанал твърдо против папа Стефан като заявил, че ако Стефан реши по този повод да отлъчи източните църкви, то на практика ще отлъчи сам себе си.

Проблемът продължил да вълнува Църквата и при приемниците на първоначалните действащи лица. Папа Сикст ІІ (257-258) не държал полемичния тон на Стефан и влязъл в общение с Африка и Мала Азия; следващият Дионисий Римски (258-268) дълго време водел кореспонденция с Дионисий Александрийски. Въпросът заглъхнал от само се си и окончателното му разрешение било чак през 314 г. Правило 8 на Арлския събор постановявало еретиците, желаещи да влязат в Църквата да бъдат питани как вярват в Св. Троица и ако вярват правилно, да бъдат приемани без прекръщаване.

Разкол на донатистите

През време на Диоклетиановото гонение Африка била под управлението на жестокия Максимиан, а начело на Картагенската църква стоял еп. Менсурий. Последният имал умерени възгледи, внушени от пастирско благоразумие и не считал за нужно вярата в Христос да бъде удостоверявана чрез пряко стълкновение с гонителите на Църквата. Затова и предприемал всички възможни за това мерки. Той имал преписка по този въпрос със Секунд Тигизиски, представител на крайно ригористичното течение. Това му отношение към мъченичеството естествено му навлякло негодуванието на неразумните ригористи, както и на фанатиците, които явно заявявали пред властите нежеланието си да изпълняват предписанията на императорските едикти. Менсурий обявил, че лица, които сами се предават на езическите власти и биват убивани не заради името Христово, а поради други обстоятелства, Картагенската църква няма да счита за мъченици. Ревностен помощник на картагенския епископ бил дякон Цецилиан.

След смъртта на Менсурий привържениците му побързали за изберат на негово място Цецилиан. Недоволни от този избор противниците на Менсурий влезли във връзка с нумидийските епископи, начело на които стоял Секунд Тигизиски. Последният, заедно със 70 свои епископи се явил в Картаген малко след хиротонията на Цецилиан и обявил новият епископ за незаконен. Въпреки че хиротонията му била напълно канонична – Цецилиан бил ръкоположен от близките до Картаген епископи, начело с Феликс Аптунгски – младият предстоятел на Картагенската църква се опитал да се помири с противниците си, но опитът бил безуспешен. Секунд ръкоположил за Картагенски епископ четеца Майорин. Когато след време имп. Константин решил да възвърне на Църквата отнетата и собственост през време на гоненията, той пренебрегнал Майорин, тъй като нямал добро мнение за него и привържениците му. Тогава Майорин се обърнал към императора с молба да бъде свикан събор от галски епископи, който да отсъди по делото му с Цецилиан.

Съборът се състоял през октомври 313 г. в Рим и Майорин бил осъден като разколник. Въпреки това той не се спрял и продължил да настоява, тъй като според него ръкоположилия Цецилиан Феликс бил предател на Църквата. Константин разпоредил гражданско допитване, което обаче не установило обвинението на Майорин (февруари 315 г.). Междувременно втори Галски събор също се изказал в полза на Цецилиан. По това време, начело на разколническата партия застанал Донат, от когото идва и названието на този разкол. След всички направени опити да вразуми сектантите на 16 ноември 316 г. имп. Константин издал закон против тях. Към 330 г. донатистките епископи наброявали около 270.

През 348 г. имп. Констант решил да приобщи към Църквата донатистите, с което отново разпалил техния гняв. Те се съюзили с група фанатици, известни като циркумцелиони (от лат. circum celias – около хижите) – бродяги, които обикаляли с тояги по чуждите къщи, препитавйки се с грабителство. Цяла Нумидия и Мавритания били залети от насилие, грабежи, пожари и убийства. Въпреки взетите от властта мерки разколът продължил да съществува и се проявил отново при имп. Юлиан Отстъпник, който охотно застанал на тяхна страна и удовлетворил всичките им искания. От това време Църквата се удостоила с немалко мъченици.

След слизането на Юлиан от трона, сред донатистите се състоял вътрешен разкол. Сред няколкото секти, на които те се разделили основни били тези на максимианистите и примианистите. В същото време Църквата правела всичко възможно, за да преодолее разкола по мирен път. През 401 г. било прието решение за признаване кръщението на донатистите, а клириците им да бъдат възстановявани в същите санове. Особено силно изпъкнал в борбата с тях бл. Августин, който действал единствено по пътя на убеждението. През 411 г. в Картаген бил свикан събор за провеждане на диспут между Църквата и донатистите. Същинската му част била едва на третото заседание (8 юни), което продължило до късна нощ. Накрая императорският пратеник Маркелин обявил донатистите за победени, на което те отвърнали с обвинение че той е подкупен. Все пак след този събор движението им значително затихнало. Последните известия за тях са от края на VІ и началото на VІІ в. (у папа Григорий Велики).

Разкол на Мелитий.

За него черпим различни сведения от два източника: Епифаний и Веронските документи. Според версията на Епифаний този разкол възникнал от въпроса за приемането на отпадналите. В едно и също време в затвора се намирали Александрийският еп. Петър и Ликополският Мелитий. По време на спор относно църковната дисциплина по отношение на отпадналите Мелитий се изказал строго, докато Петър снизходително. Когато между изповедниците настъпило разногласие еп. Петър прострял дрехата си вместо завеса и призовал който е на неговото мнение да мине от негова страна. Преминалите към него били малко, повечето останали от страната на Мелитий. След като се върнал в Александрий Мелитий имал свое отделно богослужение, но поддържал добри отношения с Александър Александрийски, дори му посочил догматическите отклонения на Арий. Последователите на Петър наричали църквата си “вселенска”, а тези на Мелитий – “Църква на мъчениците”.

Веронските документи съдържат: 1) Посланието на Филея, еп. Тмуиски; 2) бележки на съвременника и 3) Посланието на Петър Александрийски към александрийския народ. От тези документи е видно, че разколът на Мелитий няма нищо общо с въпроса за отпадналите. Епископите обвиняват Мелитий, че в епархиите на епископи-изповедници той без да иска разрешение извършва хиротонии. Мелитий бил осъден на събор в Александрия през 305-306 г., но не влязъл в спор с противниците си, а просто образувал схизматическо общество от свои последователи. Съществува мнение, че Мелитий претендирал за първенствуваща роля в горен Египет – Ликопол бил главен град на Тиваидската област

С Мелитианския разкол се занимавал и Първият вселенски събор (Правило 6). Мелитий запазвал епископското си достойнство, но без право да извършва хиротонии и други йерархически действия.


целият материал - тук