21 септември 2009

КОДЕКСЪТ НА МАЙМОНИД: БИБЛЕЙСКИ ЛИ Е ТОЙ?

Приложение Б

КОДЕКСЪТ НА МАЙМОНИД: БИБЛЕЙСКИ ЛИ Е ТОЙ?

Езичник, който се занимава с изучаване на Закона, заслужава смърт. Той трябва да се занимава само с (изследване) на седемте заповеди. Така също, езичник, който пази почивния ден, дори ако това не е седмия ден, ако го е отделил като събота, заслужава смърт. Няма нужда да заявяваме, че той заслужава смърт, ако си направи нов празник. Общият принцип е: на никого не е позволено да прави нововъведения в религията или да съставя нови заповеди. Езичникът има избор или да стане истински прозелит, като приеме всички заповеди, или да се придържа към своята си религия, без да добавя или да изважда нещо от нея. Следователно, ако той се занимава с изучаване на Закона, или спазва ден за почивка, или прави някакво нововъведение, той бива бит или наказан по някакъв друг начин и бива уведомен, че заслужава смърт, но не бива умъртвен.

Мойсей Маймонид (1180)[1]

Средният не-евреин би си помислил, че евреите в историята биха се радвали винаги когато езичниците[2] четат Стария Завет в търсене на Божиите вечни морални и граждански стандарти за праведност. В края на краищата, това би заличило културната и юридическата пропаст между евреите и неевреите. Именно това, обаче, е бил проблемът в умовете на равините в продължение на поне 1,700 години. Равините не са искали тази пропаст да бъде заличена; в най-добрия случай те са искали външен мир и спокойствие за евреите, тоест те са искали обществен ред сред едно езическо общество. Достатъчният обществен ред в един езически свят предполагаемо ще се постигне чрез придържане към седемте заповеди, конкретно дадени към невярващите, тоест езичниците. Шест от тези закони са били първо дадени на Адам, според юдейския закон: забраните срещу идолопоклонство, богохулство, убийство, прелюбодейство и кражба, плюс заповедта да се създадат съдилища. Един седми закон предполагаемо е даден на Ной: забраната срещу яденето на крайници на живо животно.[3] Отвъд този минимален списък от седем закона езичниците – “ноаидите” или “ноаитите,” потомците на Ной[4] – не трябва да отиват в своето изучаване на етичните изисквания на старозаветния закон, който принадлежи изключително на евреите.

Като изказва това твърдение, Маймонид вярно следва учението на Талмуда. Той следва думите на Рави Йоханан: “Р. [Рави – Г.Н.][5] Йоханан казва: Езичник, който изучава Тора, заслужава смърт, защото е писано, Мойсей ни даде закон за наследство; той е наше наследство, не тяхно.”[6] Реш Лакиш (трети век от Хр.) казва, че езичник, който спазва съботата, заслужава смърт.[7] Защо Бог е забранил на езичниците да изучават Неговия закон? Талмудът дава този отговор:

По този повод Р. Аббаху казва: Писанието казва, Той стои и измерва земята; той гледа и разделя народите, [което може да се приеме, че означава, че] Бог погледна седемте заповеди, които бяха приети от всички потомци на Ной, но тъй като те не ги спазваха, Той се изправи и ги обяви извън закрилата на гражданското право на Израел [по отношение на щета, причинена от добитък на добитък].[8]

За да не изглежда тази позиция крайно възмутителна за християнските читатели, трябва да посоча, че подобен възглед за достатъчността на Ноевия завет за неизраелското гражданско право е бил предложен от калвинисткия теолог Джон Мъри, а също и от нео-диспенсационалистичните теолози Х. Уейн Хаус и Томас Айс. Всъщност, и тримата заключават, че в Ноевия завет има само една библейски задължителна санкция, смъртното наказание за убийство. Това, вярват те, е единственият библейски закон, който Бог изисква от хората да спазват в цялата история на човечеството след Потопа.[9] Талмудът поне добавя шест допълнителни закона, които Бог конкретно е установил чрез Адам и Ной, които езичниците трябва да спазват в историята.

Колко малко знаят за юдаизма повечето хора

Мнението на Маймонид относно неморалността на неевреите, които четат Стария Завет, вероятно ще бъде изненада за повечето християни, ако приемем, че те някога са чували нещо за Маймонид и неговата Мишна Тора. Средностатистическият вярващ в Библията християнин в Съединените Щати знае много малко за юдаизма след Новия Завет. Той може би смътно знае, че американският юдаизъм е разделен на три теологични крила: реформистко (либерално), консервативно и ортодоксално. Той може би също знае, че европейският юдаизъм има две големи етнически разклонения: сефардимите[10] (онези, чиито предци са живели в Испания, Португалия или Източното Средиземноморие) и евреите ашкенази[11] (които са дошли на запад от Русия и Полша), които са били евреи, говорещи идиш в края на 19-ти и началото на 20-ти век, преди тяхната езикова асимилация в американското общество. Но за това какво е общото между тези групи,[12] или коя група доминира в юдаизма в САЩ или в държавата Израел днес,[13] средният християнин няма и представа. Малко християни са чули, че има и трето разклонение, ориенталски или йеменитски юдаизъм (северноафрикански), членовете на който от дълго време се оплакват, че са дискриминирани политически в държавата Израел.

Християните не знаят, че средновековният еврейски литературен сборник, познат като Кабала (“традиция”), е не само мистичен, но и тясно свързан с нумерологията и окултизма.[14] Те не знаят, че мистично-магическата традиция на Кабала има своите корени в Талмуда.[15] Те никога не са чели нещо за историята на ционизма, било за[16] или против[17] него.

Дотолкова, доколкото вярващият в Библията християнин въобще мисли за реформираните евреи, той приема, че те са нещо като унитарианци: политически либерални, скептични относно Библията и по естество хуманистични. (Ортодоксалните евреи гледат на реформираните евреи по същия начин.) Християните, обаче, обикновено мислят за всички евреи по същия начин, което се оказва статистически правилно политическо допускане; американските евреи са последователно либерални в своето поведение на избори.[18] Консервативните евреи са смятани от християните като нещо между реформисти и ортодоксални: те не ядат свинско, но носят нормални дрехи; освен това, християните знаят много малко за тях.

Обратно, ортодоксалният евреин е смятан от вярващия в Библията християнин за нещо като християнина: той е малцинство в голямата еврейска общност, обикновено е по-консервативен политически, привърженик на семейството и вероятно против абортите. Той е в конфликт с евреите реформисти, точно както вярващия в Библията християнин е във война с либералните защитници на висшата критика на Библията. Следователно, ортодоксалният евреин се приема за някакъв вид старозаветен християнин, който носи черни дрехи и брада – странен сектантски тип[19] – и избягва свинско. Това схващане е неправилно. Ортодоксалният евреин всъщност е самоосъзнат и открито заявяващ себе си като духовен наследник на фарисеите. Неговата книга е Талмуда, писаната версия на устния закон на юдаизма, далеч повече от Стария Завет.

“Давидовата звезда”

Много малко хора познават историята на юдаизма, включително и онези, които определят себе си като евреи. Това може да изглежда като възмутително изявление. Можете да проверите неговата истинност, като питате средния езичник или средния евреин кой е най-важният символ на съвременния юдаизъм. Той вероятно ще ви каже или свитъкът на Тора, или “Давидовата звезда,” известна още като Моген Давид или Маген Давид. В края на краищата, тя стои и на националното знаме на Израел. Попитай го откъде е дошъл този символ и ще получиш празен поглед. Той няма никаква представа.

Фактът е, че т.нар. Давидова звезда е универсален езически символ, съществувал далеч преди юдаизма. Тя е била възприета от ционистите в края на деветнадесети век. Преди това тя е била използвана като декоративен елемент от евреи, мюсюлмани и християни. Дълго време е била наричана Соломоновия Печат. Колко евреи, да не говорим за християни, някога са стигали до следните сведения, представени от еврейския учен и историк Йозеф Гутман?

Маген Давид е хексаграм или шестолъчна звезда. Тя съществува още от бронзовата епоха и е била възприета от общества и цивилизации, доста различни по време и географска област. Месопотамия, Индия, Гърция и Етрурия са сред местата, където тя е била открита – но без никакво открито значение. Вероятно тя е била орнамент или е имала магически смисъл. Преди 90-те години на 19 век тя е била откривана в еврейски контекст много рядко; най-старият еврейски пример е от седми век пр. Хр. в Сидон, на печат, принадлежащ на Йошуа бен Асайаху. В синагогата в Капернаум, Галилея, синагога, която може би датира от четвърти век от Хр., Маген Давид е открита заедно с петолъчка и свастика, но няма причина да се приема, че Маген Давид или другите знаци на каменния фриз на синагогата са служели за някакви други, освен декоративни цели.

През Средновековието Маген Давид се появява доста често в декорациите на еврейските и ислямски еврейски ръкописи и дори върху някои синагоги, но не изглежда тя да има някакъв конкретно еврейски символичен смисъл; тя е открита също на печатите на християнските крале на Навара, върху средновековни църковни предмети и върху катедралите. Всъщност, това, което днес е известно като Маген Давид, е било общоизвестно като Соломоновия Печат през Средновековието, особено в еврейските, християнските и ислямските магически текстове. В средновековния ислямски свят хексаграмът е бил популярен и широко използван. Общоизвестен, особено в арабските източници, като Соломоновия Печат, той все повече е бил свързван с магически кръг или с печат, за който се е вярвало, че е давал на цар Соломон контрол над демоните. Един ранен източник във Вавилонския Талмуд (Gittin 68a-b) го споменава.

Трябва да се отбележи, че хексаграмът и пентаграмът са носели името “Соломонов Печат” и са били използвани и в християнството, и в исляма като символи с магическа или амулетна сила. Хексаграмът и пентаграмът (Соломоновият Печат) са били изписвани върху пергамента в много средновековни мезузот (капсули, вграждани в праговете на всеки еврейски дом) и също са служели като талисман или са имали магическа власт да отпъждат злите духове.[20]

Въпросът е, че малко евреи или езичници знаят нещо от това. Че знамето на държавата Израел носи древен езически символ не е добре известен факт нито за тези, които я уважават, нито за другите, които я мразят. Накратко, огромното мнозинство от християните и много евреи знаят много малко за историята на юдаизма. Евреите и християните знаят, че съответните им религиозни практики са доста различни, но много от тях не знаят защо и до каква степен се различават техните религии. Хората говорят за “юдейско-християнската традиция,” но не са достатъчно сигурни каква точно е тази традиция и дали въобще съществува.[21]

Враждебни религии

Съгласен съм с извънредно плодотворния ортодоксален евреин, Якоб Нойснер, чиито изследвания върху юдейския закон са по-изчерпателни от трудовете на кой да е друг.[22] Той пише: “Юдаизмът и християнството са напълно различни религии, а не различни версии на една религия (тази на ‘Стария Завет’ или ‘писания Тора,’ както евреите го наричат). Двете вярвания изискват различни хора да говорят различни неща на различни хора.”[23] Той твърди, че главните разлики се съсредоточават върху двете конкурентни програми: спасението (християнството) срещу освещението (фарисейството). Следователно, това също е дебат по въпроса за есхатологията: Божието царство, изявено в световната история. Християнството е по своята същност универсалистично; юдаизмът е по своята същност ограничен до един народ. Нойснер пише:

Спасението, по своята същност, засяга цялото човечество; освещението, също толкова показателно за своята същност, говори за един отделен народ, Израел. За да спаси, месия спасява Израел сред всички народи, защото по своята същност спасението включва и есхатологично измерение и така обхваща цялата история. Никое спасение, в края на краищата, не може да продължава само за малко или да позволи да има още много време след себе си. Обратно, за да освети, мъдрецът освещава конкретно Израел. Освещението категорично отрича дефинирането на това, което е свято, чрез това, което не е свято. Да осветиш означава да отделиш. Никое освещение не може да обхване всеки и да не остави никаква възможност за някого да остане несвят. Не е задължително да бъдеш “по-свят” от другия, но свят изисква и противоположната категория, несвят. И така, отново, как биха могли двете религиозни общности да се разберат една с друга, когато едната повдига въпроса за освещението на Израел, а другата спасението на света?[24]

Християнството, като възприема възглед за спасението, който задължително включва всички народи по земята, скъсва завинаги с равинския юдаизъм. Това е аналогията на Исус за новото вино. “Нито наливат ново вино в стари мехове; иноче меховете се спукват, виното изтича, и меховете се изхабяват. Но наливат ново вино в нови мехове, та и двете се запазват” (Мат. 9:17). Нойснер е прав: християнството е универсалистично по своя мащаб и видение; юдаизмът е ограничен.

Нойснер също противопоставя освещението на спасението. Това е фундаментално неправилно. Той пропуска това, което би трябвало да е очевидно: Библията представя спасението като процес, който задължително включва както прогресивно лично освещение, така и прогресивно институционално освещение в процеса на историята.[25] Библейското спасение е цялостен процес.[26] Това е главната характеристика на неговия универсализъм. Учението на християнството за спасението (сотириология) е неизбежно свързано с неговото учение за прогресивното освещение. Това е било особено вярно за мисионерската дейност на англо-американските протестанти до края на деветнадесети век.[27] Нойснер, обаче, не е единствен в тази си грешка. Институционално-историческата страна на спасението е била общо пренебрегвана също и от повечето вярващи в Библията християнски теолози през двадесети век. Те не осъзнават степента, до която библейската сотириология, етика и есхатология са взаимосвързани. Като пропускат да схванат този факт, и равинският юдаизъм, и съвременният фундаментализъм са възприели манталитета на гетото.[28]

Ако дебатът между евреи и християни по отношение на естеството на заветното общество е в основата си етичен дебат – източници и приложения на етиката в историята – тогава главната книга в историята на юдаизма е Талмуда. Християните трябва да знаят това, но много малко го знаят. Не е достатъчно да се обърнеш към Стария Завет, за да научиш нещо за юдаизма. И юдаизмът, и християнството твърдят, че се облягат на Стария Завет; същото твърди и ислямът. Тези три религии – да не говорим за техните разклонения, секти, маргинални групи и издънки – дават радикално различни тълкувания на Стария Завет. Следователно трябва да разгледаме накратко Талмуда, за да схванем теологичните и историческите разлики, разделящи ортодоксалния юдаизъм от библейското християнство.

Талмудът: Една затворена книга, дори когато е отворена[29]

Повечето християни никога не са чували за Талмуда. Никога не съм срещал християнин, който да твърди, че го е чел, всичките 34 дебели тома. Християнинът, който може би е чувал за него, но никога не го е чел, вероятно вярва, че това е разширен библейски коментар на Стария Завет. Надявам се тук да покажа, че това схващане е неправилно.

Проблемът, пред който са изправени християните, е, че досега няма написан сериозен и откровен научен труд върху Талмуда от вярващ в Триединството, вярващ в Библията християнин. Алфред Едерсхайм, обърнал се от юдаизма към християнството, преподавал в средата на деветнадесети век в Оксфорд, написал Животът и времето на Исус Месията (The Life and Times of Jesus the Messiah) и Старозаветна история (Old Testament History), би могъл да напише такъв труд, но е решил да не го направи, макар че неговата История на еврейския народ включва раздел от 21 страници върху юдейския закон в Талмуда и Мишна.[30] (В раздела “Юдейска теология” той признава: “Опитвайки се да подредим доктриналните възгледи на равините, ние сме объркани от маса от погрешни, богохулни и дори противоречиви твърдения.”[31] Бих добавил: особено противоречиви твърдения, защото диалектиката е логическото средство на Талмуда. Въздържаната забележка на Соломон Шехтер през 1901 е правилна: “Това безразличие към логиката и безчувственост към теологичната последователност изглежда е порок, от който дори късните последователи на равините – коментаторите на Талмуда – не са се освободили напълно.”[32] Или по-точно, “каквито и да са били недостатъците на равините, последователността не е била един от тях.”[33]) Дори днес има забележително малко сериозни трудове на английски върху Талмуда, написани от евреи, и никой от тези, които съм чел, дори не споменава смущаващия материал, който ще спомена накратко в това приложение.

Какво е Талмудът?

Вавилонският Талмуд е един огромен сборник.[34] Той е правилно наричан от евреите “морето на Талмуда.” (Нещо подобно на Саргасово море.) Евреите го наричат “Големия Лабиринт” и “Сфинксоподобен,”[35] което е още по-правилно, като се имат предвид окултните корени на лабиринта и неговата връзка със Сфинкса.[36] Р. Травърс Хърфорд, унитариански познавач (но и прикривател) на Талмуда, го описва като “голяма пустош.”[37] Малко християни някога са виждали пълен комплект; почти никой не го чете днес, нито християни, нито евреи. Едва в началото на 50-те се появява на английски пълна версия на Талмуда – около две поколения след като огромното мнозинство от английски говорещи евреи са престанали да му обръщат някакво внимание. Тя е 34 тома, плюс голям том за азбучния указател. До средата на двадесети век той е бил скрита книга за говорещия английски езически свят. Както върховният равин на Англия, Дж. Х. Херц, споменава в своя Предговор, “Всички цензурирани текстове отново са включени в Текста или в Бележките.”[38] Предишните издания, най-вече това на Майкъл Родкинсън (1903), са били съзнателно цензурирани от своите издатели.

Талмудът е сборник на устните поучения на равините от може би 200 години преди Христос до края на втори век от Хр. (Мишна), плюс допълнителни триста години коментар (Гемара). Общо това прави седем (може би осем) века.[39] Онези, които се придържат към Талмуда, твърдят, че тази устна традиция води началото си от Мойсей. Те цитират като доказателство Изход 24: “Тогава Мойсей дойде и каза на хората всичките думи на Господа и всичките Му съдби” (ст. 3). След това четем, “И Мойсей написа всичките думи на Господа” (ст. 4). Но не е написал съдбите, казват те; вместо това съдбите са станали устен закон, поучавани от равин на равин в продължение на векове. Ортодоксалният еврейски равин вярва, че може да проследи своята последователност от учители назад до Мойсей.

Това, което в крайна сметка става облечена във власт версия на тази традиция, е било събрано от няколко еврейски ръководители, но особено от Рави Юда, “Князът,” “патриархът,” ХаНаси,[40] или просто “Рави” (135-210 от Хр.). Той завършва това, което по-късно е станало известно като Мишна, около 189 година.[41] Думата “завършва” е донякъде забудителна. Завършва какво? Някои евреи настояват, че в неговите дни той не е бил написан, защото евреите са смятали написването му за престъпление. Еврейският историк Грец пише: “Християнството си е присвоило Светите Писания като своя духовна собственост и се е смятало за избрана част от Израел. Според възгледите по онова време юдаизмът сега не е притежавал никаква разграничителна характеристика, освен Устния Закон.”[42] Очевидно, обаче, върху това има известни спорове. Херман Щрак, високоуважаван езически немски изследовател на Талмуда, пише: “Спорно е точно колко е написано от самия Рави.”[43] Той използва думата “написано,” но внимателно избягва да говори пряко за написването на Мишна, защото това означава да стигне до някакво заключение, а проф. Щрак бяга от заключенията като от чума.[44] Той казва, че части от Мишна са били написани от Рави Акиба и неговия ученик Рави Меир в началото на втори век от Хр., но не всичко е било написано: “Голямо внимание е било отдавано на запомнянето и задържането в паметта на огромния материал; вижте забележката на Достай бен Янаи относно Меир: ‘Когато един учен забрави и една дума от своята Мишна, счита се, че е изгубил живота си.’”[45] Той казва, че е имало и по-ранни сборници от този на Акиба. Грец не преувеличава, когато пише, че “Заедно с Библията, Мишна е бил главен източник на интелектуална дейност и изследвания; той понякога дори е успявал напълно да надмине Писанието и да утвърди своите претенции за единствена власт. Той е бил интелектуалната връзка, която е свързвала разпръснатите членове на еврейския народ.”[46] Не мога да си представя по-унищожителна критика на юдаизма от тази на Грец: евреите по-късно са предпочели Талмуда пред Мишна, който поне е бил много по-кратък.

Фарисеи срещу садукеи

Фарисеите са били еврейски равини, които са възприели устната традиция като равна на Стария Завет; садукеите са били свещеници, които са възприели традициите на устния закон, но са отхвърляли твърдението на фарисеите, че устният закон е също толкова задължителен като Писанието.[47] Еврейският историк и бивш свещеник Йосиф Флавий, който е живял по времето на падането на Ерусалим през 70 г. от Хр., обобщава разликите между двете групи и неговото обобщение изяснява защо Исус е отхвърлил двете групи:

Това, което сега бих обяснил, е, че фарисеите са наложили на хората твърде много правила в наследство от своите бащи, които не са написани в Мойсеевия закон; и по тази причина садукеите ги отхвърлят и казват, че трябва да ценим като задължителни онези правила, които са в писаното слово, но не трябва задължително да спазваме това, което сме получили от традициите на нашите предци. . . .[48]

. . . фарисеите са онези, които се смятат за най-умели в точното прилагане на своите закони, и те представляват първата секта. Те приписват всичко на съдбата [или провидението] и на Бога, но все пак допускат, че да правиш това, което е добро, или обратното, принципно зависи от волята на хората, макар че съдбата всъщност участвува във всяко действие. Те казват, че всички души са безсмъртни; но че душите на добрите хора само се преместват в други тела – но душите на лошите подлежат на вечно наказание. Но садукеите са тези, които представляват втората група, и напълно отричат съдбата и предполагат, че Бог не се интересува от нашите добри или зли дела; те казват, че да правиш добро или зло зависи от собствения избор на човека и че едното или другото зависи от човека, и че могат да действуват както им е угодно. Те също отричат вярата в безсмъртието на душата и наказанията и наградите в Хадес.[49]

Влиянието на садукеите бързо изчезва след разрушаването на храма през 70 г. от Хр. Хърбърт Данби, чийто английски превод на Мишна все още се счита за авторитет в научния свят, еврейски[50] и езически, коментира безспорния триумф на фарисеите след падането на Ерусалим (който продължава като ортодоксален юдаизъм): “До разрушаването на Втория Храм през 70 г. от Хр. те са били смятани за една от всичките мисловни школи, които имат някаква роля в еврейския национален и религиозен живот; след разрушаването, естествено и почти незабавно, те приемат позицията на единствени и безспорни ръководители на всички оцелели останки от еврейския живот. Юдаизмът, такъв, какъвто съществува оттогава, е, ако не тяхно създание, поне вяра и религиозна институция оформени до голяма степен от тях; а Мишна е авторитетният паметник на техния труд. Става така, че докато и юдаизмът, и християнството почитат Стария Завет като канонично Писание, Мишна бележи прехода към юдаизма също толкова категорично, както Новият Завет бележи прехода към християнството.”[51] Нойснер е прав, когато отбелязва, че “равините от късния античен период са пренаписали по своя образ и подобие цялото Писание и историята на Израел, изхвърляйки цели епохи като че ли никога не са съществували, пренебрегвайки огромни купове стари еврейски писания, въвеждайки цели нови книги за канона на юдаизма. . . .”[52]

Върховенството на Мишна след 70 г. от Хр. е означавало триумф на фарисеите. Подобно, в съвременната епоха, отслабването на Мишна в юдаизма означава отслабването на духовните наследници на фарисеите, ортодоксалните евреи.

Отново, Мишна е писаната версия на еврейската устна традиция, докато равинските коментари върху него се наричат Гемара. Талмудът съдържа Мишна и Гемара. Равинските коментари съдържат голямата част от Талмуда. Стандартният превод на Мишна от Данби е един дебел том. Изданието на Талмуда на Soncino Press е 34 тома, плюс един азбучен указател.

Тора

Когато евреите говорят за “Тора,”[53] те не винаги имат предвид Стария Завет или дори Петокнижието. Понякога те имат предвид нещо много по-обширно. Християните обикновено не знаят за тази по-широка употреба на думата, което ги води да вярват, че ортодоксалните евреи са някакси християни без Христос или унитаристи, които вярват в чудеса и ангели, т.е. хора, които вярват в Стария завет сам за себе си. Те гледат на ортодоксалните евреи като недоразвити християни, теологични първи братовчеди, които публично са били лишени от наследство през 70 г. от Хр. Те не са разбрали идеята на Исусовото абсолютно предизвикателство към фарисеите.

Ортодоксалният юдаизъм представлява враждебна на християнството религия, която се е развила заедно с първата църква. Фарисеите са настоявали, че устният закон е равноправен с писания закон, точно както християните настояват, че Новият Завет е също толкова авторитетен, както и Стария Завет, мюсюлманите настояват, че Коранът е също толкова авторитетен, както Стария Завет и мормоните настояват, че Книгата на Мормон е също толкова авторитетна както и Стария Завет. Всяка група всъщност има предвид, че нейният уникален след-старозаветен документ е по-авторитетен сега от Стария Завет. Никоя основна религия след падането на Ерусалим не е възприела Стария Завет като свой единствен или дори главен авторитетен документ. Само караитската секта в юдаизма претендира, че го прави.[54]

Равинският Тора е много различен от Стария Завет. Данби коментира: “Той включва Писания Закон, законите изрично написани в Петте Мойсееви книги; включва също ‘традициите на старейшините’ или Устния Закон, а именно, такива вярвания и религиозни практики като набожност и обичай, които във вековете, съзнателно или несъзнателно, са се основали или са се развили от Писания Закон; и той включва и трети, по-малко познат елемент, един дух на развитие, чрез който Писаният Закон и Устният Закон, въпреки изглеждащите разлики, биват доведени в единство и биват тълкувани и претълкувани, за да се съобразят с нуждите на променените условия.”[55] Накратко, има три елемента, които съставят Тора: Старият Завет, устният закон и казуистиката.[56]

Двата основни въпроса, които повдигам в това приложение, са тези: 1) Дали традиционната казуистика на юдаизма е дори приблизително библейска? 2) Дали тя е продукт от перспектива, противоположна на Стария Завет?

Диалектика и дуализъм

Диалектиката е този подход към човешкото познание, който настоява, че всички истини са вътрешно противоположни сами на себе си. Диалектиката за човешката логика е това, което е манихейството за космологията: приемането на вечната борба на противоположностите. Когато открием диалектика във въпросите относно епистемологията – “Какво човекът може да знае и как можем да го узнаем?” – трябва също да започнем да търсим нашето търсене на следи от етичен дуализъм, идеята, че има една съвкупност от етични стандарти за елита и друга за външните, “непосветените.” Изход 12:49 отрича законността на юридическия дуализъм: “Един закон ще има за местния и за чужденеца, който е пришълец между вас.” Старият Завет поставя всички в Израел под един и същи закон. Бог изискваше всички хора да се събират една на всеки седем години и да слушат, докато целият закон се чете пред всички: “Събирай хората, мъжете, жените, децата и чужденеца, който е отвътре градовете ти, за да чуят и се научат, та да се боят от Господа вашия Бог, и да внимават да изпълняват всичките думи на тоя закон; да чуят и децата им, които не знаят, за да се научат да се боят от Господа вашия Бог до тогава, докато живеете в земята, към която преминавате през Йордан, за да я завладеете” (Вт. 31:12-13). От всички хора се очаква да могат да разберат подробностите и общите принципи на Божия закон, “буквата и духа.” Всички жители бяха еднакви под Божия закон.

Юридическият принцип на равенството пред гражданското право направи Израел уникален в древната история. Другите народи, включително Гърция и Рим, не даваха на негражданите равноправно положение под закона. Чужденците и пребиваващите не са били членове на семействата и клановете, които единствени са можели законно да участвуват в градските ритуали; затова те не са получавали закрила от гражданското право.[57] Не е било така в древния Израел.

Този юридически принцип на равенство пред закона е основен за принципа lex talionis на Библията, “око за око.” Равинският юдаизъм отрича това. Например, езичник, който удари евреин, заслужава смърт. “Р. Ханина казва: Ако езичник удари евреин, той заслужава смърт, защото е писано, Огледа се, и като видя, че нямаше никого, уби египтянина. Р. Ханина също казва: Който удари израилтянин по челюстта, е като че е посегнал на Божественото Присъствие; защото е писано, Който удари човек [т.е. израилтянин], напада Святия.”[58]

Този възглед за същностното неравенство на всички хора пред Божия закон е отричане на Божията заповед да не се гледа на лице:

В съда да не гледате на лице; да изслушвате малкия както големия; да не се боите от човешко лице, защото съдът е Божий. И всяко дело, което е много мъчно за вас, отнасяйте до Мене, и Аз ще го изслушвам (Вт. 1:17).

Да не изкривяваш съд, да не гледаш на лице, нито да приемаш подарък; защото подаръкът заслепява очите на мъдрите и извращава думите на справедливите (Вт. 16:19).

Да поставяш различни съответни наказания за удряне на евреи и за удряне на езичници издига евреите в положение на международен елит. Това съответствува на логиката на Талмуда. Талмудът предлага следното учение за Божията обща благодат към всички хора: “ Всички земни семейства, дори и другите семейства, които живеят на земята, са благословени само поради Израел. Всички земни народи, дори корабите, които слизат от Галия в Испания, са благословени само поради Израел.”[59]

Диалектика срещу казуистика

Талмудът е почти безполезен за написване на коментар върху Библията, не само защото е такава трудна за използване от евреи или езичници съвкупност от книги, но и защото големият брой коментари на равините са толкова често много кратки и толкова често си противоречат. В основата на Талмуда стои една съзнателна диалектика: безкраен дебат без авторитетно или логическо примирие. Диалектиката е една характеристика на традицията на юдаизма на съзнателна тайнственост, традиция, възприета от Маймонид в стила на неговата книга Ръководство за неразбиращия (Guide of the Perplexed).[60]

Един добър пример за тази диалектика на Талмуда е дебатът относно дали на езичниците трябва да се позволи да четат Тора (петте книги на Мойсей). Да видим думите на Рави Йоханан, върху които е основано твърдението на Маймонид, цитирано в началото на това приложение: “Р. [Рави] Йоханан казва: Езичник, който изучава Тора, заслужава смърт, защото е писано, Мойсей ни даде закон за наследство; той е наше наследство, не тяхно.” Йоханан е бил един от най-престижния от равините, ученик на Хилел (в края на първи век пр. Хр.).[61] Но в същия абзац са записани думите на Рави Меир, също толкова престижен авторитет, едновременно юрист и проповедник, от втори век от Хр.: “. . . дори езичник, който изучава Тора, е като Първосвещеник!” Е, кое от двете? Маймонид се присъединява към Йоханан, но също толкова леесно би могъл да се присъедини към Меир. Това е основният проблем при оценяването на етичните изявления в Талмуда. Рядко има някакво ефективно решаване на противоположните гледни точки. Това е характерната черта на Талмуда: планина от кратки, понякога абсурдни твърдения, без някакво свързано решение. Павел, бивш фарисей (Фил. 3:5), предупреждава Тит относно такива разсъждения: “А отбягвай глупави разисквания, родословия, препирни и карания относно закона; защото те са безполезни и суетни” (Тит 3:9). Тридесет и четири дебели тома от този материал са изморителни за душата.

Равините често са били невероятно тайнствени, в ярък контраст на ясните заявления на библейските текстове. Това е основната точка на конфликта между садукеите и фарисеите преди разрушаването на Ерусалим: садукеите са вярвали, че текстовете на Тора са ясни.[62] Лаутербах пише за садукеите: “Те не са съставяли оригинални методи за да отхвърлят даден закон или да му дадат нов смисъл, неподкрепен от ясния смисъл на думите.”[63] Фарисеите не са били съгласни със садукеите за този метод на тълкуване, а Талмудът е книгата на фарисеите. Неговите коментари често са противоположни на библейския текст. Например, какво да правим с този коментар, очевидно приложение на Левит 18:23 и 21:7, забраната срещу содомията (скотоложството? “Р. [Рави] Шими б. [син на] Хийа заявява: жена, която е имала сношение със животно, може да се омъжи за свещеник.”[64] Бележката под линия на съвременния коментатор от Soncino Press дори влошава нещата: “Дори за първосвещеник.” Старият Завет поставя това правило за първосвещеника: “И той да вземе за жена девица; вдовица, или напусната, или омърсена, или блудница да не взема; но девица от хората си да вземе за жена” (Лев. 21:13-14). Дали равините не искат от нас да смятаме за девица жена, която е извършила содомия?

Библиотеките на големите университети обикновено имат пълен комплект от томовете на Вавилонския Талмуд на Soncino Press. Тъй като много малко английски говорещи християни или евреи някога са виждали целия Талмуд, да не говорим да са го чели, те дължат на самите себе си да намерят един такъв комплект, да отворят на случайна страница в кой да е том, и внимателно да прочетат пет последователни страници. Само пет страници; това ще бъде достатъчно. Докато четат, те непрекъснато ще си задават следния въпрос: “За какво въобще става въпрос тук?” След това ще дойде и вторият въпрос: “Как въобще някой би могъл да извлече някакъв смисъл от това?” Най-много от всичко, ще си зададат този въпрос: “Какво общо би могло това да има със Стария Завет?”

“Чули сте, че е било казано”

Ортодоксалният юдаизъм не е просто “старозаветна теология без Исус.” Той е религията на “Чули сте, че е било казано.” Това беше многократният отговор на Исус на погрешните устни предания на фарисеите. Можем да направим същото, когато четем Талмуда. Например:

“Чули сте, че е било казано, че езичниците, които се противопоставят на Израел, прекарват вечността в долния свят, варени в сперма, докато християните прекарват вечността с Исус във врящи изпражнения,[65] но аз ви казвам, че Новият Завет поучава далеч по-лоша вечност за нарушителите на завета.”

Или: “Чули сте, че е било казано, че Адам е имал сношение с всяко полско животно преид да се съвокупи с Ева,[66] но аз ви казвам, че скотоложството е голям грях пред Бога.”

Или: “Чули сте, че е било казано, че хомосексуалист, който съблазни момче под деветгодишна възраст, не трябва да се смята за виновен, докато други твърдят, че тригодишната възраст е минимума,[67] но аз ви казвам, че всеки, който прави това, трябва да бъде екзекутиран, както се изисква по библейския закон.

Прочетохте ли бележките под линия? Това е само началото, но то трябва да е достатъчно. Сега осъзнавате, че Талмудът не е обикновен коментар на Стария Завет, само с някои липсващи новозаветни схващания. Обратното, съдържанието на Талмуда е само периферно свързано със Стария Завет. Талмудът е гигантско упражнение по намиране на пътища за избягване на старозаветните текстове. Фарисеите са били в бунт срещу Божия закон, и то в името на Божия закон. Това беше твърдението на Исус от самото начало:

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото море и суша обикаляте, за да направите един прозелит; и когато стане такъв, правите го дете на ада два пъти повече от вас. Горко ви слепи водачи! Които казвате, Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо, златото ли, или храмът, който е осветил златото? Още, Ако някой се закълне в олтара, не е нищо; но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо, дарът ли, или олтарът, който освещава дара? Прочее, който се закълне в олтара, заклева се в него и във всичко, което е върху него. И който се кълне в храма, заклева се в него и в Онзи, който обитава в него. И който се кълне в небето, заклева се в Божия престол и в Онзи, който седи на него. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и вярността; но тези трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате. Слепи водачи! Които прецеждате комара, а поглъщате камилата. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото чистите външността на чашата и на чинията; а отвътре те са пълни с грабеж и насилие. Слепи фарисеино! Очисти първо вътрешността на чашата и на чинията, за да бъде и външността им чиста. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота (Мат. 23:15-27).

Това, което съвременният християнин не подозира, е, че съвременните ортодоксални евреи са съзнателни и самопровъзгласени духовни наследници на фарисеите. Това е, което ги различава в техните собствени очи от консервативните и реформистките евреи.

Отклонение от старозаветните текстове




пълен текст




Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов

Няма коментари:

Публикуване на коментар