Представете си гора.
Зелена, гъста, миришеща на застояли чорапи. Сред гъстите клони и листа едва прониква слънчев лъч.Тихо е.
Представихте ли си я ?
Сега си представете човек, вървящ по пътека в тази гора.Нито много нисък, нито много висок.Облечен в неособено чисто яке, панталони, които някога са били сини, но сега след дългата им употреба са придобили цветът на гъбите, растящи под земята.Обувките не изглеждат по-добре.На главата му се крепи шапка.Тя изглежда води свой собствен живот, защото мъжът през няколко крачки се опитва да я намести на главата си.Нейното мнение по въпроса обаче не съвпада с неговото и след малко я виждате я килнала се над лявото му ухо, я към гърба му, а често му захлува и лицето. Това е нашият герой. Името, което му е дала многострадалната му майка е Фредерик Жолио Аватар Монпен, но всички го знаеха като "Фреди-пречат му ръцете". причтелите му го наричаха така, защото в гордият древен занаят, с който той си изкарваше хляба , ръцете бяха важен атрибут, и инструмент при дейността. Нашият Фреди се опитваше да се препитава като крадец, но нямаше късмет.От 196 кражби, които се беше опитал да извърши нито една не завърши с успех.Той обаче не се отказваше.Всеки път го хващаха, и все път, като го пуснеха от затвора, той се опитваше отново да открадне.
Вървеше нашият герой из гората. Накъде върви ли ? Почакайте - ще стигнем и до това. Трябва да го оставим да си върви и да погледнем от другата страна на тази гора. Представете си, че сте орел и летите над гората изгидате се високо, все по високо, гората под вас се смалява, става на тъмно зелено петно, виждате вече и края и - и хоп-там има нещо шарено.Спускате се надолу, и същевременно се приближавате.Замирисва ви на печено месо, чувате глъч, пред очите ви изникват няколко шатри, скари, хора са се излегнали на сянка, деца играят около тях.Хоп-вече сме там.на мястот на събитието.Пролетният панаир, организиран от мосю Лоран, собственик на гората и всичко околовръст.
-Ей ти , донеси още от червеното, какво си се изтъпанил като свиня в локва ! -думите са произнесени от едър мъж, облечен в кожена туника, кожен панталон и високи ботуши, който се е изтегнал под един дъб, и чоплещ в устата си с не особенно чист пръст.
Момчето, към което бяха отправени думите тръсна глава и побягна бързо към голямата шатра, в която един огромен мъжага сипваше червено вино на всеки който се доближеше до шатрата.Няма значение дали човекът е отишъл за хляб, за ябълки, или за кисело зеле.неизменно получаваше по един черпак вино. Момчето се нареди на опашката, и се заглада към откритата сцена.
А на нея, на нея в момента се беше изправило най-красивото чмомиче, което очите му някога бяха виждали и пееше с глас , в който имаше камбанки. Момчето гледаше и слушаше със зяпнала уста.Не можеше и да си представи,ч е е възможно такова съвършенство.В следващият миг се отзова на земята с лице в калта.
-Хо-хо-хо - ставай веднага бре, само те пипнах зад гушата, момче-провинка се един гръмовен глас над него.
Един огромен корем закриваше слънцето.Момчето се изправи бавно и видя над корема една гъста, черна брада, над брадата малки живи очичики, а над всичкото това широкопола шапка - това беше самият Джон Едуард, абат на манастира, страстен ловец, ненадмитат пияч и женкар.
Няма коментари:
Публикуване на коментар