Случка

Случка : идва един полицай.Познат - много пъти е водил я пияни, я за някоя катастрофа, я пък е бил някой циганин, който ни е скачал на бой.Приятелче, с една дума.

Та - идва той, но видимо притеснен. "Докторе - трябва да ти кажа нещо, ама на четири очи" ми вика. Хубаво, влизаме в кабинета ми, паля цигара, демонстрирам внимание.Сяда той на диванчето и разправя : ".Става дума за мой колега, полицай, добро момче, ама тази вечер явно си е пийнал, прави зулуми из тях, нещо не е наред - трепере целият, търси си пистолета, ние му го взехме, разбира се.Той си е печен, ама нещо му става напоследък - прави такива нервни кризи, едно време беше приятел с онези двамата, дето се самоубиха.Събрали сме се почти всички колеги там, пред тях.И психоложката повикахме...Да дойдеш с мен и да му направиш нещо, та да се упоскои, а ?

Изслушвам аз тази история, и учуден му викам : "Дай да отидем в "Бърза помощ" - те ще отидат направо с линейката, а? " Не, не трябва да се разчува - вика ми той - така, без да го записваме, все едно нищо не е ставало, че ще има проблеми момчето... "

Хубаво, съгласих се аз, мислейки си, че положението явно е много сериозно.Ще наруша наредбите и законите,  ама да  видим дали ще мога да помогна.Та взех си аз една спринцовка, напълних я с диазепам (хлоразин нямаме - от месец насам няма доставка ) въпреки, че точно диазепамът не е особенно добре да се поставя, когато имаме и прием на алкохол - бензодиазепините и алкохолът взаимно потенцират действието си , и се натоварих в патрулката.

Отиваме на адреса - отвън пред блока има поне 10 полицаи - пушат нервно цигари, гледат подозрително.Пристъпват от крак на крак.Като отидох до тях всички разговори секнаха, а в тъмното само огъчетата от цигарите им се виждат.Усещам няколко чифта очи вперени в мен.неприятно усещане.Влизам вътре, качавам се до апартамента,  говорих първо с майката и бащата на момчето - притеснени бяха хората, но очевидно не се случва за първи път, след това се запознах със псхоложката, поприказвах си и с нея, а накрая  това отидох в стаята му.Стая като стая - панелен блок, соц мебели, мирише на пор и цигари, а на разтегателен диван се опънал пациента ми, пуши цигара, трепере целият.На един стола до дивана - седнал негов колега.Опитва се да приказва.Добър вечер-добър вечер.Преглеждам си пациента - типична история.Хоризонтолен нистагъм, акушерска ръка.Ситен тремор на крайниците.Премерих му кръвното, преслушах го, хакнах му инжекцията в дупето.В това време звъни ми телефона - патоанатомката за трупа на самоубиеца.За тези от вас, които не сте ме чели снощи, когато разправях за него -вкратце : 58 годишен мъж, който скочил от седмия етаж вчера, около 16 часа.Суицид.Счупени две подбедрици, едното бедро, таза, два лубални прешлена и три ребра.Почина вечерта в 20:45 в реанимация въпреки всички грижи.Добре сме се справили - все пак е живял 4 часа след инцидента, нали ?

Та - звънят ми защото е млад труп и става за донор.

За момент си помислих -дали да не изляза, за да не ме слушат полицаите, ама после пък си рекох -"Абе, я да си говоря аз, може и да им за урок.".

Та - почваме да си приказва - за костите, коя става за материал, за качеството на роговиците, кожата дали е запазена и т.н.Нарочно сгъстявам краските и говоря цинично за трупа.Абстрахирам се от обстановката и все едно сме в секцианната зала на патоантомията и си говоря с колегите.Освен това - не гледам пряко към пациента и колегата му, но с периферното си зрение виждам, че тия и двамата са се надигнали и гледат с едни ококорени очи.След като свърших разговора ме питат : "Докторе - за какво си говорехте? ".Пациентът ми разширил зениците, завил се с одеялото -все едно да се предпази. "За онзи, самоубиеца - викам им аз - млад труп е и въпреки, че краката са изпотрошени, все нещо ще може да се вземе за материал - я кожа, я роговици, една дълга кост е останали, хрущялите са неред..." "Ама вие така ли си говорите? " - пита ме пацентът ."Ами да, викам аз - как иначе да си говорим ? Много обичаме младите самоубийци и мотористите - от тях доста неща се вземат защото нямат много болести.... "

След това им вкарах няколко вица и тия и двамата като почнаха да се смеят -не млънкаха пет минути.Взехме си довиждане и аз си излязох.психоложката ме посреща усмихната и тя и вика : " Аз като чух смеха, разбрах, че вече всичко е наред".

А аз през цялото време, докато ме връщаха в болницата си се смеех на идеята да проведа разговора пред потенциалният самоубиец.Взели му пистолета.хубавио, ама аз му взех пък надеждата, че като се самоубие всички ще тъжат за него.Показах му, че не само няма да бъде така, ами точно напротив - ще попадне в ръцете на някой като мене, който ще го разсфасова на мръвки.

И все още си се хиля, докато пиша това и споделям цялата случа с вас.