ПРЕДГОВОР
Това е първото задълбочено изследване на влиянието на тайните организации върху Западната история – чрез основните революции. То обяснява революциите от гледна точка на тайните общества, ситуациите и влиянията, които досега са оставали неизразени, скрити, „тайни”. Свързва революциите с дейностите на фракции във франкмасонството и фамилии като Ротшилд и следователно разказва „тайната история на Запада”. Позовавайки се на голям обем нов материал, това изследване е революционно. То подготвя пътя за спътника на книгата – The Syndicate: The Story of the Coming World Government („Синдикатът: историята на надвисналото световно правителство”) (публикувана през октомври 2004 г.), който продължава историята напред от 1900 г. до наши дни.
В хода на очертаване на дейностите на тайните организации книгата представя хронологичен разказ за всички революции от Ренесанса (който започва през 1453 г.) до Руската революция. Тя покрива подвизите на всички легендарни революционери като Робеспиер и Ленин. Показва как утопичните представи за идеални общества свършват с масови кланета и гилотини и следователно е нещо като предупредителна приказка. Представям всяка революция от гледна точка на напълно нова и оригинална революционна динамика от четири части. Идеалистът има окултна визия, която други формулират с интелектуални термини. След това тя се корумпира от политическия режим и води до физически репресии (например чистката на Сталин). Обобщението в края на всяка глава включва таблици, обобщаващи тази динамика така, както се отнася до всяка революция.
В книгата разглеждам всички тайно вдъхновени революции като вълни от прилив на световна революция, който е достигнал кулминационната си точка в световното правителство, което се установява в наше време. По тази причина тя ще ви помогне да разберете корените на Революцията на Новия световен ред, с която се занимавам специално в The Syndicate („Синдикатът“).
Западният интелектуалец се фокусира върху културната карта на Европа и начина, по който събития като революциите са влияли върху здравето на европейската култура. За мен има лично очарование в разглеждането на този материал, защото поетите от Сидни до Йейтс, драматурзите от Марлоу до Шоу и писателите от Фичино до Достоевски са писали произведения, оцветени от влиянието на тайни организации. В частност в качеството ми на епичен поет (на Overlord, който разчита на тайната история) съм силно заинтересуван от начина, по който Милтън основава Сатаната на Кромуел, когото познава, и пише с възхищение за революцията, както правят Блейк и Уърдсуърт. Много писатели са изпълнявали волята на тайни организации толкова отдадено като революционни активисти и за мен беше голяма радост да фиксирам техните нагласи в тайната история на Запада, така че истинската им стойност да може да се оцени и да се задълбочи разбирането ни за кризата, пред която е изправена европейската култура. Макар че такива поети, драматурзи и писатели да могат да се разберат от гледна точка на отношенията им с тайни организации, изконната европейска култура трябва да се открие сред онези поети, драматурзи и писатели, които са стояли настрана и са се съпротивлявали срещу франкмасонската скрита ръка.
Никълъс Хагър
март 2005 г.
Въведение
550 години революции
Тази книга разказва историята на начина, по който световната революция се е оформила през последните 550 години. Това е първата книга, която изследва корените на световната революция и разказва подводната история на събитията, оформили нашето време, историята, която не се появява в историческите книги или вестниците. Към какъв вид Нов световен ред ще се обърнат северноамериканската и европейската цивилизация? Ако искаме да разберем световното революционно движение на нашето време, е от жизненоважно значение да получим задълбочено виждане за Новия световен ред като процес, оформен и израстващ от въздействието на последователни революции.
Докъде назад трябва да стигнем в търсене на революции, които са кулминирали в Революцията на Новия световен ред? Работейки назад, Руската революция е каузално свързана с Революцията на Новия световен ред, както и Империалистическата революция през ХІХ век. И двете израстват от климат, създаден от Американската и Френската революция. Климатът, който създава тези революции, не може да се случи без три по-раншни Протестантски революции: Реформацията, Пуританската и Славната революция.
Съсредоточаваме се върху периода от Реформацията до настоящето. След дългата стабилност на доминираните от Църквата Средни векове, когато има ереси, кръстоносни походи, династически фамилии и борби за власт, на сцената се настаняват революциите. Ренесансът е революция, чието начало може да се определи през 1453 г. През 1485 г. Хенри Тюдор провежда нещо като революция в Англия. През 1494 г. Медичите са свалени и прогонени от Флоренция и Савонарола основава демократична република с кратък живот. Неговите проповеди срещу папската корупция вдъхновяват Реформацията, която започва с Лутер, простира се през 30-те години на ХVІ век и в Англия, където Томас Кромуел предизвиква социална революция, и във Франция чрез Калвин, и разцепва християнския свят. Реформацията трябва да се разглежда като революция, за да се разбере напълно, и зад нея работи скрита ръка. Контрареформацията от 50-те години на ХVІ век допълнително разширява разделението между католици и протестанти. Сесиловата революция в управлението на Англия по време на Елизабет І създава нов империалистичен светоглед, докато последвалата Пуританска революция доминира през ХVІІ век. Реставрацията е контрареволюция срещу пуританите. Тогава се осъществява Славната революция: католическият Джеймс ІІ е свален от трона и Англия най-накрая става протестантска, отново разширявайки разделението на християнския свят. И тук зад кулисите действа тайна организация.
През ХVІІІ век Американската революция изумява Англия. Това води почти незабавно до Френската революция и т. нар. Епоха на разума. И зад двете революции стоят тайни организации. От революционерството израства Романтизмът (самият той революция), докато новата религия на Разума поражда Индустриалната революция, която създава (втората) Британска и Германска империя. На този фон са т. нар. революции в Европа през 1830, 1848 и 1871 г. В Русия има бурна революционна дейност през втората половина на ХІХ век, кулминирала през 1917 г. в Октомврийската революция и възхода на Сталин. Тайните организации отново действат. Двадесети век е свидетел на крачки към световна революция.
За 550 години повлияна от тайни организации революция се следва от нова революция в земетресение след земетресение и приливна вълна след приливна вълна. Всички тези революции започват с окултна идея, макар че се възприемат в медиите като просто политически. Във всички тях идеализмът, който е стимулиран в ранните дни, е корумпиран в практиката.
Какво е значението на най-новите събития в световната революция, която се разгръща сега? За да разберем това, трябва да се върнем в миналото и да хвърлим поглед към основните революции през последните 550 години, за да видим дали ще се оформи определен модел, който се крие и зад най-новите събития.
Нашият метод ще е да започнем отпреди 550 години и непрекъснато да надграждаме картината на влиянието на тайните организации върху всяка революция, една по една, което ще ни помогне да разберем настоящето. Докато се придвижваме от революция към революция, ще разглеждаме всеки от четирите етапа на нашата революционна динамика, която е съвършено нова концепция. (За по-пълно обяснение вж. Приложение А, Приложение 2.) По необходимост ще напредваме хронологично, избирайки онези събития, които са задължителни, за да се разкрие революционната динамика, но и тези, които ни дават картина за революцията и представа за нейното значение. Това може да изисква и навлизането в подробности. Някои от детайлите са съществени, защото това, което липсва от разбирането ни за тези революции, е тяхното значение. Събитията не са били загубени; те са изоставени от прилива на историята като раковина, като водорасло върху камъчетата на плажа, но прилива на значението се е оттеглил. За да разберем настоящата световна революция, трябва да преоткрием загубеното познание, което изхвърля събитията от миналите революции, и това може да се направи единствено чрез реинтерпретиране по нов начин на важните детайли във връзка с това загубено познание. След като сме уловили наново революционната динамика на революцията чрез основните ѝ събития и тяхното загубено значение, ще направим крачка назад, за да се замислим и да разсъждаваме, както и отново да се свържем с основната ни тема.
Този метод ще изведе влиянието на тайните организации върху революционната динамика на всяка революция и ще покаже как тайните организации са използвали революцията като ръководна сила на модерната история на Запад, за да се постигне „по-добро” общество, как революционните Утопии имат злощастната склонност да свършват в масови кланета и как всички революции са част от единно световно революционно движение, отдадено на създаването на единно световно правителство.
Във всички тези революции промяната първоначално като че ли произтича от самите страни. Без изключение обаче всички те са генерирани отвън, от тайни организации, локализирани извън границите на страните. Без изключение всички тези революции са планирани и финансирани от чужбина. Появяват ли се отново и отново определени плановици и финансиращи? Има ли модел? Кои са тайните организации, които са замислили и оркестрирали революциите в миналото? Всички разглеждани революции от 1776 г., а всъщност от 1453 г. насам наистина ли имат общ източник на вдъхновение? Някои от заключенията ни ще бъдат разтърсващи и моля читателите да отложат застъпването на категорично становище, докато не асимилират цялата картина, всички доказателства (както категорични, така и косвени), които ще бъдат изложени на тяхното внимание и да не си формират твърде бързо мнение.
Във всички революции ще видим как окултната (буквално „скрита от погледа” от Църквата и следователно „еретична”) визия дегенерира, докато се интерпретира във физическа реалност. Отново и отново ще срещаме рамо до рамо благороден поглед към човека и оръжия за системно унищожение, например гилотината. Изглежда, че идеалистичната визия, която е утопична и срещу определена социална класа, съдържа в себе си тъмна, убийствена воля, която постига целите си, като убива и е вдъхновена от тъмната страна на човешката психика. Както ще видим, утопичната визия и масовите кланета се изразяват от тайните организации, които вдъхновяват революциите.
Корените на Новия световен ред могат да се открият в разрушаването на старата католическа Европа и затова трябва първо да погледнем Реформацията и нейния ефект върху Елизабетовия свят – революция, която въздейства върху утопистите през следващите 550 години.
Първа част
ПРОТЕСТАНТСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Първа глава
Революцията на Реформацията
Меровингите имат „Тайна доктрина” (наречена и „Великия план”), която отчасти призовава за създаването на Универсален трон в Европа... Заемащият Универсалния трон трябва... да притежава Копието на съдбата... да е и Свещен римски император и... да носи титлата „Цар на Йерусалим”... Планът започва... след като Сионският приорат официално се отделя от тамплиерите през 1188 г. ... Меровингите планират да намалят влиянието на Църквата чрез... тайна традиция... която открива израз в херметическата и езотеричната мисъл, например в розенкройцерското и франкмасонското тайно общество.
Джон Даниел, Scarlet and the Beast
Взета като цяло, Реформацията, която продължава от 1453 до 1603 г., макар и религиозно, а не политическо или социално движение, се свежда до революция срещу папската институция за реформиране на църквата. Целта ѝ е да трансформира всички европейци в протестанти, които ще пренебрегнат корумпираната Църква.
За да разберем напълно Реформацията, трябва да проследим произхода ѝ до катарите, които се противопоставят на папата от крепостите си в Южна Франция и които са смазани и изличени от папските войски през ХІІІ век, и до Мани, основателя на манихейството през ІІІ в., който е повлиян от кабализма и вдъхновява тяхната визия.
Революцията на катарите
Катарският бунт срещу католическата църква обръща поглед към дуалистичното манихейство1. Дуализмът разглежда и описва Вселената като сътворение от гледна точка на конфликт на противоположности: Светлина и Тъмнина, силите на Светлината и силите на Тъмнината, добро и зло. Еретичният ирански дуализъм от ІІІ в., зороастризмът, учи, че Тъмнината е Демиург, който е отговорен за материалното сътворение, включително човека. Той има собствени Ангели на тъмнината, демони, които могат да се привикват и да се умилостивяват чрез следване на законите на Ариман – иранския бог на Тъмнината, или магията, на която Връхвите на зороастризма дават името си. Тъмнината е съ-създател; следователно има двама създатели и единството на духовното познание е разтърсено, а злото – възвеличавано. В този дуалистичен свят (както го вижда Зороастър/Заратустра) идва манихейския водач Мани, „Просветлителя”, „Апостола на Светлината”, за да учи на аскетични правила Избраните, които могат да се борят с Тъмнината.
Мани
Мани е отгледан сред юдео-християнски баптистаи или елхасаити – гностично повлияна секта, към която се присъединява баща му, след като чува глас в Храма на Ктесифон (зимната столица на Партия, която днес е в Ирак). Сектата учи Мани за Исус и гностичните Маркион и Бардесанес (вж. Приложения Б, Приложение 4), които приписват създаването на Вселената на Демиург.
Дуализмът на Мани представя Тъмнината като атакуваща – нападаща – Светлината. Добрият принцип живее с пет еманации („същества на Светлината”) на мястото на Светлината, а злият принцип (Царят на Тъмнината, Демиургът) живее в пет свята на Тъмнината – ехо на десетте сефири на Кабала. Предисторическият човек на Мани също отразява архетипното първо същество от Кабала – Адам Кадмон. През 240 г. на 24-годишна възраст, Мани, Апостола на Светлината, Просветлителя, преживява просветление и е призован да спаси душата от Тъмнината и да я заведе при Светлината. Подобно на Христос, Светлината на света, той е екзекутиран – пребит с тояги до смърт и обезглавен – след мъки, продължили 26 дни, пред зороастърските Влъхви – повтаряне на мъките на Христос, когото Мани обявява за смъртен. (Подобно на жрецът Басилид той твърди, че Исус не е умрял на кръста; разпнатият човек, който умира, е заместник.)
Мани формулира аскетични правила за Избраните – монашески елит, който оказва влияние върху християнското монашество. Чрез своята медитация те стават част от Царството на светлината на земята и отиват в „Рая на светлината”, пренасяни до луната от „Кораб от светлина”, а след това издигани до слънцето на въртящото се колело на зодиака като гигантско Виенско колело. След това мъртвите отиват в Света на светлината. Манихейското обещание е, че накрая силата на Тъмнината ще бъде разрушена и Светлината ще е в безопасност.
Катарската чистота
Кабалистичното утвърждаване на Мани на дуализма, монашеските Избрани, слънцето и живота близо до Светлината достигат до Южна Франция и се поддържа живо в Лангедок в еврейските школи по Кабала в Люнел и Нарбон, в тогавашното еврейско княжество Септимания (вж. Приложения Б, Приложение 6). Те го предават на катарите2, които процъфтяват към 1140 г. Тогава те вече имат собствен език (langue d’Oc) и са организирана църква с йерархия, литургия и собствени доктрини, които гледат назад към повлияния от Кабала манихейски дуализъм и твърдят, че материалният свят е създаден от Демиург и следователно е вътрешно лош. Катарско е становището, че този Демиург е Бога на Израил. За да се дистанцират от католическата ортодоксалност от онова време повечето катари идентифицират този Демиург със Сатаната или Луцифер. Те разглеждат човека като чужденец в зъл свят и искат да се върнат в Света на светлината, от който са били отделени. Оттеглят се от света по планинските върхове и строят крепости високо горе, близо до светлината. Катерейки се до крепостта на столицата им Монсегюр, която се намира на 1207 м височина, човек не може да не е впечатлен колко близо до слънцето е: всички заобикалящи върхове на Пиренеите изглеждат по-ниски, а светът е долу в краката му.
В Лангедок има много катарски крепости: Минерв, Терм, Пюивер, Кабаре, Фоа, Пейрепертуз, Пюилоран, Керибюс и Арке, ако споменем само няколко. Тук катарите живеят със семействата си в краен аскетизъм в колиби, разположени в кръг около крепостта – месото и секса (освен за възпроизводство) са забранени – и общуват със Светлината. Техните свещеници са наречени Parfaits („Съвършени“) и са ескортирани по пътищата на Южна Франция от защитниците на Монсегюр.
Единственият ритуал, позволен на вярващите от Parfaits, е мистичният празник, на който се използва някакъв вид Граал. Празникът се нарича manisola и е церемония по посвещаване и Меса или причастие. В разрушената крепост Монсегюр могат да се видят два слънчеви прозореца с цепнатини с формата на стрела, единият обърнат на изток, а другият – на запад. По време на лятното слънцестоене (21 юни) лъчите на слънцето навлизат през единия и излизат през другия. Изглежда, че нещо като Граал е стояло между двата прозореца и се е къпало в слънчевата светлина, която продължава да осветява цялата камера и символизира Светлината. След manisola се целуват един друг – предават целувката един на друг в цялото паство и получават „чисто” полагане на ръце (consolamentum). Това тайнство прави вярващия Bon Homme (добър човек) и правото на тайнството е дадено на вярващия на смъртния му одър. Manisola внушава „Мани” и „solar” (слънчев) и церемонията несъмнено се корени в манихейското становище на Мани за слънцето като къща на средата на пътя към света на Светлината.
Катарите разглеждат Исус като ангел и отричат Инкарнацията. За тях Богът на Израил е фалшив, Демиург, опетнил плана на истинския Бог, който е Баща на Светлината. Критикуват корупцията на католическата Църква и наричат Монсегюр „планината Табор”, която е сцената на преобразяването на Христос от Светлината (Матей 17, 1–3). Катарските доктрини оспорват ортодоксалния католицизъм и политическите институции на френското християнство, и Църквата и Държавата се обединяват, за да ги атакуват. Двама Parfaits са построили наново Монсегюр между 1204 и 1209 г. по заповед на Раймон дьо Перей, господар на Лавелане, който откликва на молба от катарската йерархия. Решението да се ускори укрепването на Монсегюр е взето от катарския синод през 1206 г., проведен в Мирпоа, града на Пиер-Роже дьо Мирпоа. Той е известен на католическата църква като страстен еретик, дал интелектуален израз на Катарската революция, и това решение подпечатва съдбата на катарите.
Папа Инокентий ІІІ (1198–1216) се опитва да убеди Раймон VІ, граф на Тулуза, да обедини сили с него за смазване на катарите. Раймон не е склонен и през 1208 г. папският легат е убит. Раймон е замесен и в резултат е отлъчен от църквата. Свикан е кръстоносен поход срещу еретиците, известен на историята като Албигойски кръстоносен поход. Група от 6000 барони или рицари, „Войници на Бога”, и техните последователи се събират в Лион в Северна Франция под водачеството на абата на Сито и тръгват на юг, завземайки Безиер. Пешаците, които помагат на рицарите и служат като камериери или завеждащи конюшните, влизат в града и го плячкосват. Раздразнени, че френските барони искат своя дял от плячката, те подпалват дървените постройки и скоро лумва целият град. Населението е отчасти катарско, отчасти католическо и когато е попитан как пешаците могат да различат кой е катар и кой – католик, водачът на кръстоносния поход Арно Амори, абат на Сито, казва: „Убийте ги всичките; Бог ще разпознае своите”. Ужасените жители на Безиер търсят убежище в църквата „Св. Мария Магдалина” и катедралата „Сен-Назер”. Скупчват се вътре, но кръстоносците подпалват и двете сгради и убиват цялото население: 20 хиляди души.
Кръстоносците след това стигат Каркасон и обсаждат средновековното Ситè, отрязвайки водните запаси. Каркасон се предава след две седмици и на всички граждани е разрешено да напуснат, „носейки единствено греховете си”. Симон дьо Монфор се заселва в замъка Шато Контал. Ръководи кръстоносния поход от двора му. Кръстоносците се молят в базиликата Сен-Назер, Каркасон. Събират се на площада отвън и се отправят към Монсегюр, който наричат „Ватикана на ереста”, „Главата на дракона” и „Синагогата на Сатаната”3. Не църквата на Сатаната, а синагогата. Това подсказва, че според кръстоносците сред катарите има силно еврейско/кабалистично влияние.
Кръстоносците не могат да завземат Монсегюр и кръстоносният поход се влачи до 1215 г., когато пада Тулуза и Симон дьо Монфор се обявява за граф на Тулуза. Издигнати са клади и масови кланета, защото катарите са безмилостно преследвани. Тогава, през 1218 г., Симон е убит по време на обсадата на Тулуза. (Камъкът, документиращ тази обсада, заедно с надгробния паметник на Симон днес са в базиликата Сен-Назер, Каркасон.)
Гоненията на катарите продължават повече от двадесет години. През 1232 г. главата на катарската църква Гийабер дьо Кастр, който дава интелектуален израз на Катарската революция, пита Раймон дьо Перей дали може да установи „главата и седалището” на катарската църква в Монсегюр. Раймон се съгласява, макар че трябва да е знаел, че поема огромен риск. Пиер-Роже дьо Мирпоа основава там гарнизон от 50 рицари и оръженосци. Силно притиснатото катарско монашество сега разглежда Монсегюр за свой център.
В крайна сметка папа Луи ІХ призовава за окончателно смазване на ереста и нарежда на Раймон VІІ, граф на Тулуза, да защити католическата вяра и да изличи „гнездото на еретиците”. Раймон, изглежда, приема и тръгва с войските си към Монсегюр. След символична обсада си тръгва. Той е в тайно споразумение с еретиците и всъщност планира катарско въстание. Раймон дава политически израз на Катарската революция по това време. През май 1242 г. войници на Монсегюр убиват двама инквизитори в Авиньон. Раймон VІІ е обвинен. През 1243 г. Съветът на Безиер решава, че „главата на дракона” (препратка към Сатаната) трябва да бъде „отсечена”. Новото действие се ръководи от Юг де Арки и архиепископа на Нарбон. През май 1243 г. кръстоносците заемат позиции в подножието на pog („връх” на лангедокски диалект). Не е направен никакъв напредък почти до Коледа 1243 г., когато баска войска се изкатерва на върха през нощта, за да завладее Тауър Рок. Може би по това време един Parfait – Пиер Боне – и един вярващ – Матю – бягат със съкровището на катарската църква, което скриват в пещера в Сабарте. Кръстоносците вече са в състояние да бомбардират кулата и замъка. Позицията на катарите бързо се влошава. В началото на обсадата има 160 вярващи и 180 Parfaits, но бройката се топи. През март катарският водач Пиер-Роже дьо Мирпоа моли за 15-дневно примирие за преговори. На катарите е наредено да се откажат от вярата си, но те отказват. Денят преди окончателната капитулация четирима Parfaits бягат с пари и – както се твърди – съкровище: може би Граала. Оставят го в замъка Усон и след това изчезват.
На 16 март кръстоносците завземат крепостта. Построена е огромна клада на полето под скалата. Този огън е символ на огньовете на ада, където според кръстоносците ще отидат катарите, и е начин да се гарантира, че нито една от „тъмните” енергии, живели в телата им, няма да оцелее. Двеста катари слизат и са изгорени. Те се хващат за ръце, доброволно се покатерват по стълбите и с радост скачат в пламъците на кладата, сигурни, че като запазят вярата си, ще влязат в света на Светлината. Еретичното катарско предизвикателство към католицизма е приключило.
Катарското съкровище може и да е преминало в ръцете на друга еретична секта – тамплиерите, или „Бедните рицари на Христа и Храма на Соломон”, за да им даде пълното им име, които са основани през 1118 г. След като са смазани, много катари се присъединяват към тамплиерите и след време техните наследници стават тамплиерски масони.
Граалът
След като новината за падането на Монсегюр се разпространява, интересът към литературата за Граала в региона расте4. Волфрам фон Ешенбах, авторът на Parzival („Парсифал”, 1207), може да е бил катар. Той като че ли основава своята Мунтсалваш или Монтсалват – планината на Спасението или Рая, на която се издига параклисът или храмът на Граала – на катарската крепост в Монсегюр. Commedia на Данте е на ръба на ранния френско-испански Ренесанс. Самият той изгнаник, имайки собствени различия с папата, Данте е на страната на катарите и Райската планина в неговата Paradiso („Рай”, ок. 1318–1321) сякаш е базирана на Монсегюр.
Кретиен дьо Троа въвежда мистериозния „Граал” (сребърна чаша, покрита със скъпоценни камъни) в Perceval или Le Conte du Graal („Парсифал или графът на Граала“, ок. 1190), а Робер дьо Борон в Joseph d’Aramathie („Йосиф от Ариматея“) или Roman de l’estoire dou Saint Graal („Роман за историята на светия Граал“, ок. 1200–1210) свързва „Граала” с чашата, използвана от Христос на Тайната вечеря. И двете имат християнски контекст, както и двете версии в проза на поемата на Робер, едната на немски, а другата на старофренски език: Quest del Saint Graal („Търсенето на светия Граал“, ок. 1220). Parzival („Парсифал“) на Волфрам обаче съдържа източни елементи: Граалът става скъпоценен камък, паднал от небето, което подсказва за изумруда, паднал от короната на Луцифер.
Очевидно Волфрам е получил материала си от източник в Толедо – еврейски астроном на име Флегетанис, чийто арабски ръкопис уж бил даден на Волфрам от певец (трубадур) на име Койт. Сефардическият евреин Флегетанис вероятно е имал връзки с маврите или сарацините в Испания и с Близкия Изток, където Йерусалим току-що е паднал, и идеята, че Граалът е скъпоценен камък, паднал от короната на Луцифер, изглежда, идва от фалшивата Кабала (вж. Приложения Б, Приложение 2).
Легендата твърди, че Сатаната е бил първият собственик на камъка. Когато е прогонен от Рая като Сатанаил, най-големият син на Бога Луцифер, губи изумруда от короната си. Той очевидно е бил открит и занесен на прочут каменоделец, който прави красива ваза от яспис и монтира изумруда върху нея. Наречена е Изумрудената чаша5. Тя става Божията чаша, Авраам и Исус, светия Граал, и символизира силата на Бога и неговия втори син Исус над силата на Тъмнината. След време чашата попада в ръцете на вестготите, когато Аларик плячкосва Рим, и след като те превръщат Нарбон в своя столица, я скриват в пещера близо до Монсегюр. Катарите я откриват, както твърди легендата, и я използват в своята церемония manisola. Тя стои между двата прозореца с формата на стрела. Преместена е точно преди Монсегюр да се предаде на кръстоносците през 1244 г., някои казват от жена на име Есклармонд дьо Фоа. (По-късно чашата/Граала може би е открита от отец Сониер, свещеник в близкото село Рен-льо-Шато. Знаейки, че Сатаната продължава да я иска, Сониер поставя статуя на Асмодеус на входа на църквата си. В митологията Асмодеус е пазачът на скрито съкровище, от което се интересува Луцифер6.)
Следователно християнската история преразказва легенди, в които смели рицари търсят чашата от Тайната вечеря на Христос, която блести и може би е била част от съкровището, донесено след плячкосването на Рим или на Йерусалим. Фалшивата Кабала, от друга страна, твърди, че чашата на Луцифер е в центъра на историята за Граала.
Ако катарите в Монсегюр са евреи, както внушава прякора „Синагогата на Сатаната” на кръстоносците, тогава съществува силна еврейско-кабалистка връзка между легендата за Граала на Луцифер, синагогата в Монсегюр, която има петзвездната форма на петоъгълника, и катарите.
Лоурънс Гарднър в Bloodline of the Holy Grail („Кръвната линия на светия Граал“) заявява, че за катарите е известно, че са „познавачи на окултния символизъм на Кабала”7. Те със сигурност са много толерантни към еврейската култура и като че ли първоначално са били евреи, а не са приели евреи сред редиците си, и са били принудени да приемат християнството. Строгото съблюдаване на Чистите напомня практиките на Строго спазващите религията си евреи. Съществува силна връзка между старото юдейско царство Септимания (вж. Приложения Б, Приложение 6) и това, което се е случило в Монсегюр.
Сигурно е едно обаче: след Албигойския кръстоносен поход срещу нещо, което може да е било еврейска крепост („Синагогата на Сатаната”), преследването на евреите в Европа се засилва. През 1290 г. Едуард І изхвърля всички евреи от Англия, а през 1306 г. евреите най-накрая са изхвърлени и от Франция.
от тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар